Posts Tagged ‘пътепис’

От Пловдив до Клуж и назад с автомобил

петък, май 18th, 2018

Имах път към Клуж. Избора беше между скучен полет през Мюнхен или (въздълго) пътуване с кола 🙂

Тоест, имайки предвид че ОБИЧАМ да шофирам избора беше само един: с кола.

Гугъл казва че от Пловдив до Клуж се минава през София, след това по магистралата до където може и след това има избор: или с ферито в Оряхово или през новия Дунав мост 2 във Видин.

По принцип гугъл беше еднодушен че предпочита маршрута през Оряхово. Доообре ! Реших да следвам тънката синя линия.

Стартирах в 5:30 сутринта.

Пловдив-София няма да го коментирам. Там е ясно. Магистрала. От магистрала “Тракия” се минава по околовръстното към магистрала “Хемус”. Не спрях и продължих да карам. По продължението на цялата магистрала “Хемус” имаше рекламни пана на ферито в Оряхово: как работело 24 часа, как тръгвало на четните часове и как се спестявали 200 км. 200 км към кое ?! Както и да е. Имаше и много добра сигнализация около Враца къде и как да отбиеш. Последвах я.

Пътя от там на север е ОК: не е магистрала но е прав и нямаше много коли.

253 км.

По едно време ми свърши горивото та спрях да заредя. Не бях напълнил до пробката като тръгнах, та докъдето стигна. Спрях на “Петрол”. Взимаха карти. Използвах и възможността малко да се разтъпча. Все пак 3 часа бях карал.

300 км, Ферито

След още 45 мин и малко каране покрай Дунава бях на ферито. Пътя покрай Дунава е много красив. Има и рибарски фургончета. Директно последвах синята линия до пристанището. Личеше си че е видяло и по-добри времена това пристанище. Имаше масивна сграда, голям ограден асфалтиран двор, митничар в будка и 3 линии за коли и тирове. А, и ресторантче ! С МНОГО вкусен боб с наденица ! Само аз бях с кола. Имаше 10-на тира и един румънски автобус. А, и една немска двойка велосипедисти. Знаете ги: от онези хората магарета които пътуват с дни на велосипед. Купува се билетче за ферито. Слизаш от колата, влизаш в една зала с 2 гишета и мачкаш каскета. Взеха ми 20-на лв но каката се суети 20 минути да издаде фактура. Да ми била въведяла името на фирмата “правилно” че не било както трябва. Вместо абревиатура се опита да въведе цялото име, ама не стигна мястото. Почувствах се като по соц време. Добре че поне имаха ПОС устройства и можех да платя с карта !

Наредих се зад автобуса. И зачакахме ферито. Аз и един рейс доста мургави хора. А, и онези същите 10-на тира ! После дойде още един румънски автобус. Същата клиентела. Добре че поне не чаках много: 40-на минути максимум.

Самото фери не беше много голямо. За разлика от гръцките си седиш в колата. И е открито и само с една палуба. Има 2 големи железни трапа който скърцат ужасно при вдигане и спускане. Качването беше много ефективно, явно хората знаеха какво правят. Сложиха ме на пол позишън: точно до траповете, така че да изляза първи. Цялото плаване отне 30-на минути. Приятно: гледаш водата.

Румънското селце (Бекет)

не е на самия Дунав, а малко по-навътре. Така че “пристанището” (всъщност един заграден двор) е в полето. Настилката в това нещо затрудни дори и моите високи 4х4 гуми: друсаше ужасно. И тамън да изляза на пътя и гледам: бариера. Излезе един чичак в черно с надписи на охранителна фирма и вика “6 евро”. Понечих да му дам. Не ! Упъти ме към гишенце с една кака и кочан. Било пристанищна такса !!! Не ми се разправяше та, им дадох еврата (само кеш взимаха: леи и евро, та добре че имам в къщи в буркана малко евра) и дадох газ по пътя. Или така се надявах.

До Карачал

“пътищата” до първото градче са силно казано пътища, тесни пълни с дупки и бабуни селски пътища преминаващи през доста селца където ограничението е 50. То не че и извън тях може да се вдигне повече, ама аз нали съм с високопроходима кола и настаях. Почувствах се като на рали Дакар ! Но пък селяните покрай пътя продаваха картофи по 1 лея килото ! И свинско разбира се. И МНОГО ягоди. Дори по едно време един черен шопар къмто 100-на кила притича през пътя. Отне ми повече от 30 минути да се измъкна от този ад ! И много здрави бъбреци заради друсането !

Тази ситуация с пътя се промени чак когато стигнах в първия по-голям град Карачал. Типично малко градче, каквото има почти по целите северни и централни балкани. Спокойно можеше да е в Сърбия или дори и в Хърватия. Е, единствената разлика е че двете улици в центъра бяха сериозно задръстени. Това всъщност е много характерна особеност за ВСИЧКИ румънски градове през които съм минавал. Винаги има задръстване. Дори и в това малко градче традицията се спазваше. Не знам как го постигат. Може би си определят смени кой кога безцелно да обикаля с колата из града.

Хубавото е че почти всички румънци които познавам знаят за задръстванията и ползват Waze. Waze е ОГРОМНО в Румъния. Така че ако и вие искате да правите като римляните смело го инсталирайте !

И гугъл мапс става (те нали Гугъл купиха waze и ползват данните му за трафика), но Waze рутира по-агресивно около задръстванията.

След това селце хванах през равнината на север. Гладки и относително прави пътища. Има едни много резки завои от изневиделица. Има сигнализация, но никой не я спазва. И като се комбинира това със завоите видях няколко обърнати настрани тира. Просто явно бяха влезли в завоя с голяма скорост и дум настрани до завоя ! Така че имайте едно на ум. А, и села. Много села. Намаляваш до 50. Румънците те изпреварват и гледат лошо. След това пак ускоряваш до 90. В едно от тези села бяха решили да разкопаят главния път. И се наложи да мина по страничните селски пътища. Няма асфалт: чакъл и утъпкана пръст. Не ми се мисли какво става като завали. След около 200 км от това се видяха

Карпатите

Преди началото на прохода (всъщност някаква река) се минава през едно относително голямо градче. Като Асеновград горе долу. След него имаше една голяма бензиностанция OMV. Имах гориво но понеже имах само 8 леи в джоба реших да спра на нея защото бях сигурен че взимат карти.

Имаше много приятен изглед към реката и местенца за сядане. И да, взимаха карти и имаха сандвичи. И кафе. И сокчета.

Пътя през планината

не беше много лош. Равен и относително прав. И добре регулиран. Не го усетих. Не е като нашите проходи със сигурност. След това се качих на една магистрала за малко и после пак много селца по първокласен път: 100 км/час средна скорост. След 3 часа и половина (към 18:30) бях в хотела в

Клуж

Клуж е столицата на Трансилвания. Тази област са я дали на Румъния великите сили след първата световна. За вярна служба явно. Преди точно 100 г. Но самата област няма много общо с останалата част на Румъния. Още си носи духа на Австроунгарската империя. Католически църкви и характерна архитектура и дух на града. Повече няма да кажа, това си е тяхна работа и вече са минали доста години. Само едно ще кажа: на един строж в града миеха гумите на излизащите коли да не вдигат прах ! Опитайте да намерите такова нещо в Букурещ примерно.

Но пък и доста се е балканизирало градчето за тези 100 г. Примерно в хотела най-добрите места за пакриране седяха празни с надпис резервирано. Питах дали не мога да вляза на едно от тях. Казаха “не може. На Шефа е”. И това в хотел на голяма верига. Не се сещам за друг хотел по света където клиентите не могат да паркират заради персонала !

Кухнята е някаква смесица между типичната румънска кухня и това което съм ял във Виена примерно. И имат прилично местно вино.

Свърших си работата и стана време за

Връщане

Този път реших да се наспя и да закуся правилно преди да тръгна. А и освен това реших да мина да видя дунав мост 2 до Видин.

Първите 100-на км

бяха същите като на идване. Чак до градчето СЕБЕШ ! Почти се изкушавам да сложа апостроф ! От там вместо към Сибиу на изток се хваща на запад покрай реката Муреш. От там, след като се заобиколи големия масив на Карпатите, се хваща на юг по ниското към СантаМария-Орлеа. След това се минава по невисок проход: планински път с малки селца тук там. Взе да ми привършва горивото та малко се бях поизнервил и не гледах наоколо много. Но лисицата присичаща пътя я видях 🙂

Имаше някаква буря в този район на Балканите. И се мушнах един облак. И започна да вали яко.

След 4 часа каране

и като попреминах прохода в едно от селцата видях 2 колонки на Лукойл ! Не вярвах да вземат карти и реших да заредя за 100 леи (имах 120 в джоба) и да питам за карти. Оказа се че вземат, но трябваше първо да платя първото зареждане кеш и след това да дозаредя :/ Отидоха ми парите за чорба в крайпътните капанчета ! Но пък поне резервоара беше пълен с 95 ! След още малко каране стигнах до градчето КаранСЕБЕШ ! Пак се изкушавам за пунктуация ! Запонаха да се виждат коли с български номера. И МНОГО ТИР-ове. Оказа се че съм попаднал на

Пътя на Българските Автоджамбази

Явно доста от търговците на коли втора ръка се опитват да избягнат магистралите в Сърбия, че се минава митница и т.н. Докато ако карат през Унгария и Румъния са си в ЕС и само паспортен контрол. Явно и за тировете има нещо такова също. Та относително тесния и доста виещ се планински път е пълен с ТИР-ове и микробусчета и джипове теглещи платформички с по 1, 2 или 4 коли втора употреба. И всички тези хора не спазват никакви ограничения, изпреварват се като луди по планинския път и натискат яко. В проливния дъжд. Като се разминаваш с ТИР от водата който той изтласква за около 1-2 сеунди не виждаш НИЩО. Докато наваксат чистачките. Ако искате да играте шофьорска игра ама на живо ТОВА Е МЯСТОТО ! Поиграх и аз. Дори се наложи да изключа климатика за да има ряз колата 🙂 И така 2 часа: до

Дунава.

За жалост този път излиза малко по- на запад от Видин. На Оршова. Мястото а МНОГО красиво. Вижда се Дунава и пътя минава над него по скалите ! Красота. Има и отбивки ако искаш да спреш да погледаш. Но пък за да се стигне Видин трябва да се покара малко (около 150 км) на изток покрай Дунав. Минава се и покрай моста (дигата ?) по който може да се мине в Сърбия. Пак започна да вали. Яко ! Толкова дъжд за толкова време не бях виждал в живота си ! Ще го запомня дунавския румънски дъжд !

Турну Северин !

Ако се малко по-големи като мен може би си спомняте емисиите “об уровня реке Дуная в сантиметрах” които Радио Хоризонт излъчваше всеки ден в 15 часа в цялата страна (незнайно защо). Бяха на български, руски и френски ! Соншонжмо ! И се споменаваха разни екзотични имена. Които са ми се набили в главата. И Турну Северин беше едно от тях ! Не вярвах че ще стигна до едно от тези екзотични дестинации като дете когато слушах Хоризонт на селото на баба ми ! Ама на !

Тези последни 150 км са през гадни второстепенни пътища пълни с тирове и разни други комбинатори. И местни с 20 годишни дачии пърпорещи с бясна скорост. Използвах клаксона. Доста ! Най-накрая се добрах до Калафат. От там не се влиза в града а по околовръстното се отива към

Дунав мост 2

Моста наистина е красив. И много нов и удобен. Имаше български митничари от румънска страна. Взеха ми 6 евро такса. Само кеш. Може и леи. За жалост не взимаха лева. Но пък 6 евро ! На българския край на моста на изхода не се спира ! Впечатлен съм. Излиза се на околовръстното на

Видин

Мислех да вляза в града. Но беше вече към 15:30 и реших да натискам към Пловдив. Пътя минава през относително равен терен. И покрай него има изоставени порутени сгради, малки обезлюдени селца със стари разцепени къщи където мръсни на вид деца се къпеха в легени тук так по буренясалите дворове. И всичко това на фона на ПРЕКРАСНА природа ! Много тъжно ми стана. И разбрах защо наричат Северозапада най-бедния регион в Европа. Трябва нещо да се направи там ! Мястото е прекрасно, но изглежа хората са го напуснали. Дано новия път който планират за там да го посъживи.

Иначе пътя не беше лош: прав и относително широк. Като стигнах преди първия сериозно изглеждащ баир спрях на една крайпътна кръчмичка където една много любезна кака ме нахрани с домашна пилешка супа и пълнени чушки с кисело мляко. И ми взе 6 лв за удоволствието !

От там се започна

Балкански път

Завои и фиби дори. Ама се караше. Само трябваше един два стари автобуса да позадмина. За радост планинския път бързо свърши. И от там почти до Враца се кара по равното. След това се качих на

Магистралата

Първо Хемус, след това малко бензин и кафе до София и след това Тракия. И така !

1700 км общо: на отиване 808 и останалото на връщане.

Тоест в моя случай Оряхово ми спести 100 км, но пък като време беше повече. Това, комбирирано със селските номера с пристанищните такси ме кара да кажа:

Избягвайте ферито в Оряхово. Пътя през Дунав мост 2 не е много по-лош а пък е по-интересен.

Пътуване до Франция. Втора част : Париж

неделя, август 16th, 2009

Това е описание на една семейна ваканция в Париж и Дисниленд. за първата част, Дисниленд, вижте тук.

След десетина спирки на градската железница (надземни и подземни) и към половин час пристигнахме на “нашата” спирка : площад Шарл де Гол Етоал. Още тук се убедих че при французите нищо не е очевидно : площада е на Триумфалната арка, но се казва Шарл де Гол (както половината неща в Париж всъщност) а пък хората му викат “звездата” (Etoile) понеже улиците излизат от него във формата на звезда. Явно е сложно за френската свободолюбива душа да се спре на едно единствено име.
Френската душа … странно нещо е тя (ако въобще е едно нещо). Дали това е пенсионера, който облечен в най-хубавия си костюм с кройка много модерна през 70-те се разхожда самотен сред туристите по къси панталони ядящи Макдоналдс на Шанз-елизе ? Или пък е чернокожия (та чак син) младеж който продава ключодържатели с Айфеловата кула за арабските си “босове” ? Или пък е галския келнер в “The Beer Station Etoile” който горещо ти препоръчва лучената супа под рекламите за ирландска бира ? А може би е азиатската контрольорка в музея за съвременно изкуство Musée d’Orsay ? Май е по малко от всичко.
Франция е невероятна държава. Париж е невероятно, макар и доста мръсно, място. Този град е като млада любовница : много своенравна и държаща се като дете понякога, но винаги с блеснали очи и готовност да се изфука. Не можеш да не обичаш този град : дори и грозните му страни не могат да те отблъснат от него. Точно когато ти се иска да го мразиш и срещаш някое от лицата му което не си виждал досега и то успява да ти върне първоначалния ентусиазъм.
Хмм … явно и мен ме е заразил афинитета на този град към философстване …
Както и да е : обратно към фактите.
Хотела ни се оказа на 250 метра от Триумфалната арка в една от еднообразните парижки сгради, които дължим на многоуважаемия барон Хаусман. Но пък явно парижани не му се сърдят : има си цяла (централна) улица на негово име.
И как да му се сърдят : на него дължат т.н. закон за отстоянието : ширината на улицата определя височината на сградите на нея. И изключения няма, е освен едно (небостъргача Монпарнас), но за него французите още съжаляват.
Я сега си представете такъв закон да се спазва по този начин в Пловдив ?! Не можете, а ?! Когато можете “Шъ съ опраийм”, не по-рано !
Въобще целия център на средновековен Париж е преоран от уважаемия барон (подкрепян от Наполеон разбира се), малките сладки криволичещи средновековни улички са пратени по дяволите и са поставени основите на един велик град. Всъщност всеки велик град в един период на своята история минава през подобна фаза. Просто в Париж тази фаза е била много по-всеобхватна. И затова града е един от най-големите метрополиси на континентална Европа. Но всъщност самия Париж е 2.5 милиона. Просто кмета (който обитава един супер дворец) е начертал един кръг около Лувъра и е казал : зад околовръстното столичани няма. Софийската мечта !
За хотела …
Хотела се оказа една седем етажна сграда в която коридорите са точно толкова широки че да мине човек с куфар, мазето (по-скоро част от него, как така цялото мазе) се използва за сервиране на кроасаните за закуската и тераските на стаите са точно колкото да се сложи един стол (стил II-ра империя както разбрахме по-късно).
Всичко в Париж е много мъндзаресто и сгъчкано : масичките в бистрата са колкото по-голяма тава; разстоянието между тях е точно колкото да премине слабичка французойка и освен това всички ъгли са вече заети. Това сигурно е понеже всичко в Париж е много скъпо. Скъп е транспорта (билета започва от 3 лв), скъпи са заведенията (ядене в най-непретенциозното бистро започва от 20 евро на калпак) и магазините и те са скъпи (сигурно защото сме свикнали на китайската и турска стока в България). Има и начин да се видят чудесата на града за по-малко от 30 алтериански долара на ден (и тълпите американски back-packer-и дето си търсят музата не в Монтана ами в Париж отдавна са го открили уверен съм), но като цяло се подгответе с доста евро ако искате да запазите българския си стандарт на живот.

Освен с евро се запасете и с търпение : тълпите, съответно и опашките пред “атракциите” (все пак идвам от Дисниленд, където тези неща си имат име) са невероятни. Но и невероятно организирани : — въженца, пилончета и разпоредители на всеки ъгъл. Примерно за “качване” на Айфеловата кула се чака над час. На слизане : пак толкова. Ако не ти отърва или скачай или хващай стълбите (там не видях опашка). Аз понеже имам малко страх от високото не посмях да хвана асансьора от втория до последния етаж на кулата. Но Веселка и децата го хванаха и бяха много доволни. съжалявам че не се насилих.
На Айфеловата кула отиде цял един предиобед : с придвижването пеша от хотела и чакането.
Следобедта посветихме на най-рекламирания Парижки мол (Galeries Lafayette). Отидохме там като се извинихме пред себе си че трябва да си купим по една по-дебела дрешка с оглед на прогнозата и като знаехме че не сме си взели дебели дрехи. Да бе, да ! Този магазин е една витрина на парижката модна индустрия. Имаше примерно baby Dior : разцепихме се от смях. Но освен Prêt-à-Porter-то имаше и по-неизвестни но доста добри френски марки които не бяха с цени тип “Не пипай или докажи че си китайски турист”. Аз си взех ветро- и водоустойчиво яке каквото от доста време се опитвах да си купя от България, а Веселка и децата си намериха sweatshirt-и.
Имаше и цял етаж с парфюми, но аз винаги пазарувам тези неща от магазините по летищата.
На връщане взехме такси : оказа се по-евтино от това в Будапеща ! Да му се ненадяваш. Въобще такситата в Париж карат стриктно на таксиметър и (на фона на всичко останало) не са скъпи. Само дето ако сте повече от 3-ма човека (колкото нормално се събират на задната седалка) е по-добре да питате предварително, защото някои шофьори ги мързи или пък не искат да си разчистват предната седалка и може да се опитат да ви вземат някое и друго евро за “услугата” да качат някого на предната седалка.

Открихме най-добрия (според мен) начин да се разгледа Париж : автобусите на принципа hop-on/hop-off. Това е нещо като редовна автобусна линия (с автобуси през 5 мин) но спираща на основните атракции в центъра на Париж и използваща автобуси на два етажа с открит горен етаж на които до всяка седалка има пулт за включване на слушалки (които ти раздават заедно с билета и си остават за теб) с превод на екскурзоводска програма на 6 езика.
Билета важи 2 дена : можеш да слизаш и да се качваш колкото си искаш в рамките на тези два дена. Не са включени входни такси за атракциите (където има) но пък и това е честно според мен : не всеки иска да разгледа всичко. Голяма червена точка за агента ни от Астрал Холидейс задето ни ги препоръча. Ние хванахме “les cars rouges“. Това са едни червени автобуси. Но ви препоръчвам зелените (нещо с open беше). Те имат 2 маршрута и повече спирки, а цените са същите.
За тези два дена успяхме да се включим (и децата да ни изтърпят) да разгледаме Лувъра (колкото може да се разгледа това нещо за 3-4 часа), музея на марината, катедралата Нотрдам, музея на съвременното изкуство, градините Тюйлери и Марсово поле и “малкия” и “големия” дворец. Не слязохме на дома на инвалидите и на площад Конкорд защото се виждаха и от автобуса и не ходихме пеша по шанз елизе (освен в края й до триумфалната арка) защото има някои неща които можеш и някои неща които не можеш да правиш когато си с малки деца. Ходенето на дълги разстояния пеша е едно от нещата които не може.

Лучената супа. Вкусно. Нищо че един гълъб реши да я "гарнира"

Лучената супа. Вкусно. Нищо че един гълъб реши да я "гарнира"

По същата причина вечеряхме по малките бистра около хотела (или за мой най-голям срам в Макдоналдс, но пък аз и Веселка не ядохме там, а само децата. И и имаше и безплатно wifi). Но добре че послушах съвета на wiki travel и избягвахме ресторантите близо до големи туристически атракции. Храната беше превъзходна (нищо че трябваше да внимаваме за диетата на Веселка). Ще кажа само две думи : лучена супа и прясно приготвен стек тартар ! Естествено полят с френско вино.

"Прозрачния" хотел

"Прозрачния" хотел

Едно от нещата които трябва да правиш като си с малки деца е да се прибираш рано в хотела. Но пък провидението ни компенсира за липсата на зрелища : точно срещу прозореца ни се оказа някакъв шикарен хотел с напълно остъклена фасада (заместваща цяла една стена на всяка от стаите) и луминисцентно осветление под всяка стая. Имаше някакви тюлени завеси, но те нищо не скриваха. Само дебелите завси помагаха, но пък малко хора ги ползваха.

Последния ден си оставихме багажа на гардероб в хотела (понеже полета ни беше от 18:00 местно време) и се разходихме по ШанзЕлизе. Имаха фирмен магазин на Пежо ! Преглътнах яда си и подтика си да отида да се оплача от нашите български юнаци и купих на малкия количка. Много се зарадва детето. Количката беше хубава.

След това си дотътрихме багажите до спирката на Cars Air France на Триумфалната арка. От там много комфортно стигнахме до летището (с изключение на Любо който си игра на електронната игра и му стана лошо както обикновенно му става в кола ако не гледа напред). А и цената на тези автобуси не е лоша : към 40-на евро излезе пътуването на цялата фамилия. Билети се продават в автобуса.

На летището Air France държаха да ми напомнят защо не летя с тях. Оказа се че липсата на магазини в Софийското летище е направо претъпканост пред наличните магазини в Терминал 2F. Оказа се че си купуваш храната замразена и има микровълнова печка на която да си я притоплиш !!! На тръгване първо ни провериха билетите и паспортите около 5 пъти след официалния passport control. За разлика от пристигането ни този път ни натовариха в един автобус, закараха ни пред някакъв хангар на около 2-3 км. Пред хангара стоеше самолет, който току-що зареждаха. Затова след 15-на мин чакане ни пускаха на групи по 5 човека да притичваме между машините. След това в самолета казаха на 10 годишната ми дъщеря че била ‘too old’ да получи от играчките за 1 евро които стюардесата раздаваше на децата за разлика от полета към Париж където й дадоха без въпроси. А храната беше нещо което нито можеше да се определи какво е, нито можеше да се яде.

Май другия път пак ще опитам Bulgaria Air.

Абе Париж добре, но по-добро от дома няма. Дори не ми се заседява тук (така както ми се заседяваше в Англия примерно). Да дойдеш и да видиш е супер. Но не и за повече според мен.

Публикуваха ме !

понеделник, август 25th, 2008

Първия ми разказ който е публикуван някъде !

Преди някое време попаднах на един сайт за пътеписи. И така и така бях написал един пътепис реших да им го пратя. А те взеха че го одобриха. Ще сменям професията май 😉

Гърция : една приятна изненада

четвъртък, август 14th, 2008

Това е разказ за пътуването ми до о. Тасос, Гърция и малко впечатления от хората, страната и природата : пътепис един вид.

Всички сте чували истории за Гърция и гърците. Неизбежно сте : все някой познат е работил или работи или е ходил в Гръция. И аз съм така. И да си призная : не бях чувал добри неща. Така че колебанията ми дали да заведа там семейството си на почивка бяха големи. Не ми се искаше да открия поредното залюхано място тип Българско черноморие.

Но реших да дам шанс на съседите ни и да резервирам малко семейно хотелче на о. Тасос. Да си призная имаше и друг елемент : нали си смених колата наскоро и ми се караше (и още ми се кара) на дълъг път 🙂

Речено, сторено. Потеглихме към 7:00 от Пловдив в посока Свиленград -> Дедеагач (Александропули) -> Керамоти -> Тасос->скала Рахони.

Пътя Пловдив-Свиленград няма да го коментирам : хубав си е. Номера е в Свиленград да не се изпусне отбивката за Гърция (щото табелите са доста мънички) и да се запраши за Цариград(Истамбул). Това ни даде повод да спрем за почивка в Свиленград. Странен градец е Свиленград : няма какво да се види освен джипките на митничарите (?) 🙂

След поразпитване тук там (нищо че имам GPS : този път GPS-a не го знаеше и настояваше да мина през Турция за Дедеагач) стигнахме до КПП-то. Това ми беше първото преминаване на Шенгенска сухопътна граница и се бях подготвил много : актове за раждане на децата, квитанция за данък на колата, паспорти пълен комплект и зъбна картина на всичките ми роднини. Каква беше изненадата ми да намерим само един човечец в една будка (сами бяхме на пътя), който ни провери паспортите и … това беше. Няма втора проверка, няма ровене в багажи, няма напъни да изглеждаш надежден ! Света се променя явно. И ще трябва да си променяме митовете които разказваме на маса.

Вече бях в чужда държава с кола ! Тук се задейства друга част от митологията на която се бях наслушал : хвана ме страх от вездесъщите и много строги чужди пътни полицаи. Бях прочел предварително че ограничението в Гърция е 80 извън града и не смеех да вдигна повече от 80 нищо че табелите си пишеха 90. И така 100-на км : докато се отърся и от този мит. А полицаите така и не срещнах никъде по пътя в за целия ми престой в Гръция. Може и наистина да са били страшни ! 🙂

След като ми мина първоначалния културен шок започнах да забелязвам че :

  • Пътищата са много добри (независимо че не са магистрала и т.н.) : правилни наклони на завоите, мантинели и т.н.
  • Няма (толкова) дупки : количката ми е със спортно окачване и това много ме мори в България
  • Много добре са обозначени пътищата : знаци навсякъде, но само такива които имат смисъл. Примерно има ограничение 50 10-на метра преди остър завой, маркировката е направена така че да те улесни и да те предпази, а не да те забави.
  • Указателните табели са там където ти трябват, големи са и винаги има и (читаем) надпис на Английски.

С две думи : приятно беше да се кара. Трябваше да спрем за малко на една бензиностанция на средата на пътя до магистралата защото пътя беше с доста завои и малкия не ги понесе много добре.

От границата до магистралата Цариград-Солун има нещо като 60-на км. Пътя не е лош, но има много завои и средната скорост не е висока. На мен ми отне около час (със почивката). Няма как да се пропусне магистралата : табелите са перфектни. Дори и GPS не ти трябва.

След това е 2 часа на круиз контрол (120 км.) до отбивката за Керамоти. Няма начин и това да се изпусне : това е пътя за летището и има много табели. След като се отбие от магистралата има табели ферибот на всеки завой. Има един участък на магистралата дето е още в строеж точно преди отбивката за Керамоти.

Керамоти : малко селце с много наскоро построени къщи на които на чист български има надписи : “Продава се” и се мъдрят сателитни антени на БулсатКом. Наредихме се на опашката за ферибота, която се виеше през уличките на селото. И тук видях първата разлика между нещата в България и Гърция : на всеки ъгъл имаше полицаи, които следяха някой да не се прережда и не правеха изключения дори и за местните.

На тази опашка прекарахме около 2 часа.

Най-накрая ни дойде реда да се качим на ферибота. Още едно “за първи път” за мен 🙂 Там цареше железен ред : няма пререждане, няма блъскане, а напротив : има индивидуален служител който те “поема” още от входа на ферибота и те направлява така че да паркираш на една боя разстояние там където трябва и то възможно най-бързо.

След това настъпи най-приятната част от пътуването : хвърляне на храна на чайките и гларусите от борда та ферибота. Само да вметна че пътуването струваше към 30 евро за 2-ма възрастни, 2 деца и кола.

След около 1/2 час стигнахме Тасос и гр. Тасос (столицата на острова). Там ни измъкнаха по същия експедитивен начин и вече бяхме островитяни 🙂

GPS-а се притече на помощ (оказа се че има улиците на гр. Тасос !) и много бързо се измъкнахме в посока нашето село. Пътя беше планински и на места надвисваш заплашително над морето, но имаше и места където спокойно се караше с 90 (и тези места бяха ясно обозначени !).

В Скала Рахони много лесно намерихме хотелчето, което се оказа разположено между една маслинова горичка и брега в близост до един супермаркет.

Посрещна ни управителя Коста (с когото се бях чувал няколко пъти по телефона за резервацията) : синеок грък на възрастта на родителите ми. И тук падна поредния отрицателен мит който имах насаден : човека беше много любезен, гледаше да ни помогне максимално със настаняването и въобще се държеше както всичките си колеги в големите хотели по света в които съм бил. Гърция – Созопол 100:0 (досега) 🙂

Стаята се оказа супер : имаше голяма тераса и изглед към морето. Ако се вгледаш по-добре се виждаше Кавала на отсрешния бряг. А между Кавала и нас беше Бяло море.

Ееееех, Бяло море ! Още един мит от моето детство : спомням си как като се бяхме изкатерили на един родопски връх с дядо ми той ми обясняваше как при добро време от там се виждало Бяло море. Представете си как звучеше това в ушите на едно пионерче от 80-те 🙂 Имаше и други истории : за прадядо ми, който всяка година отивал да продава сиренето и кашкавала в Солун и се връщал без стотинка след гранд тур по Солунските кабарета и напълно заслужено си изяждал боя от баща си, но пак правел същото и на следващата година. Но всички те ми звучаха еднакакво невероятно с това че има и друго море освен черното 🙂

Имаше и друго хубаво нещо за Бяло море : пълно е с живот. Не знам дали сте достатъчно големи да си спомняте как се ловяха раци пустинници, миди, скариди и дори големи раци в Черно море (особенно по южното черноморие). Ама аз си спомням. И мога да го сравня с ситуацията в последните години, когато трябваше да отида на сергиите за да мога да покажа тези животинки на дечицата. Е, в Бяло море тези животинки са си там. Дори успях да хвана и жив каламар докато си плувах. Коста после ми обясни че каламарите идвали по това време на годината да снасят яйца. Той явно разбираше доста от тези работи : имаше една лодка закотвена пред хотела и се похвали че това което сервирал в ресторанта си го хващал сам.

Оказа се само че има един специфичен проблем : морските таралежи. В такива количества се бяха навъдили, че с боси крака дори и самите гърци не ти даваха да влизаш. Така че спешно трябваше да снабдим всички със специални морски опинци (подметка от гума или силикон и неопрен отгоре със здрава връзка да не падат докато плуваш). За радост ги имаше навсякъде в най-различни цветове и размери и не бяха скъпи.

И настана едно спокойствие : сутрин късна закуска в хотела и след това плаж до към 15:00. След това мързеливо преместване на около 10-на метра от плажа за да опитаме домашно приготвените гозби на лелята гъркиня (не мисля че беше жена на Коста, но кой знае) или прясна пържена рибка (не пропускайте гавроса ако ходите в Гърция : мноооого е добър !). След това кротка дрямка до към 18:00 и хоп на колата и в гр. Тасос за малко цивилизация и посещение на магазините и таверните. Въобще : мечта. Имаше само един проблем : понеже трябваше да карам към и от гр. Тасос всяка вечер не смеех да си позволя да пия. Така че си взимахме по една бира или бутилка рицина (добро местно бяло винце) от супера в Тасос и си го пийвахме с благоверната на терасата.

Тези от таверните сигурно ни мислеха за сектанти някакви, защото не пиехме нищо друго освен вода 🙂

Като казахме таверни : не мога да не спомена две :

  • Най-добрата (според нас) таверна в гр. Тасос : намира се на главната улица в една малка уличка. Ще я познаете по хиперактивната висока 1.90 гъркиня която работи PR там. Викахме и хиената : така те захапва още на ход че измъкване няма. Те всъщност са няколко таверни, но ползват общ PR. Там готвят просто, но мноого вкусно. Задължително пробвайте миди саханаки (миди в доматен сос със подправки и със начупено козе сиренце отгоре).
  • Една от най-лошите в гр. Тасос : бяхме решили да сменим малко заведението и гледаме : на една от таверните има Българско знаме. Това се оказа знак какъв език говорят сервитьорите. От патриотични чувства решихме да седнем там. Оказа се много лош ход : салатата беше завяхнала, намаше подправките в нея и ястията не бяха толкова пресни колкото при хиената. Оказа се че наличието на българи в един ресторант не е добър атестат.

Имам и три други ярки спомена от Тасос:

  • На аркадата сме (детски игри). На едни сръбски дечица им взе стотинката играта и запецна (не има даде да играят). И те започнаха да блъскат играта на смени. Естествено не продължи пак. Ама голямо блъскане падна. И на нас ни изяде няколко стотинки. Но нито аз, нито децата (или посетителите от другите народности) се сетиха да блъскат ! Странен народ са сърбите !
  • Пазаруваме от местния Бенетон. Реших да дръпна дявола за опашката и дадох Diners Club карата. Стана. След 15-на минути (в към 21:30 местно време) получих обаждане от … Diners Club България !!!!! Казаха ми че картата ми е използвана на о. Тасос и ме питаха знам ли !!!!! Впечатлен съм.
  • В Лименария сме. След толкова път седнахме с децата да изпием по нещо студено. Донесе гръка коли и студен чай. И сметката. В малка чашка. Но така стана че едно от децата се завъртя и малката чашка се пръсна с трясък на плочките. Изтръпнах. Викам си “сега ще я платим в троен размер”. Викнах човека. Казах му че искам да платим сметката и че трябва да си сметне счупената чашка. Той махна с ръка и вика “Never mind” !!!

На острова няма някакви кой знае какви забележителности. Има ги естествено дежурните за Гърция няколко камъка в тревясал двор със гръмки имена : храма на Аполон, римския одеон и т.н. Но на мен по ми се гледаха природните забележителности, затова в деня който всички бяхме изгорели решихме да отидем до гр. Лиеменария (най-южния край на острова). Трябва да кажа че градчето не беше по-различно от всички останали. Само дето го бяха залели с повече бетон от другаде. На връщане от там реших да си купя малко зехтин (понеже бях загубил надежда да намеря домашен зехтин). Влязох в една маслинена ферма по пътя и на жестомимичен гръцки (понеже човека зад щанда не говореше нищо освен гръцки) успях да си купя 10 л. от зехтина който произвеждат там.

Бяхме и в самото Рахони (на 5 км нагоре по склона над Скала Рахони). Според справочника местните се отказали да живеят до водата (защото имало много и най-различни пирати) и си направили селищата високо в планината, така че да не се виждат лесно от морето.

ЕЕееех планината ! С малката няколко сутрини се разходихме из шубраците в подножието й. Да ви кажа накакси се почувствах в къщи в тази планина : не е много по-различна от това което има в България, но в същото време има маслини, розмарин и разни интересни храсти. До толкова ми хареса че започнах да гледам и обявите за недвижими имоти. Не до морето, не ! На склона, в някоя маслинова горичка !

Последния ден ходихме и до най-добрия плаж на острова (Хриси Акти в източната част на острова). Не бях очарован честно казано : плажа е на нивото на селския плаж в Китен (поне както беше когато бях дете). Но пък нямаше таралежи и можеше да се влиза бос ! Децата си умряха от кеф.

Малко се бях притеснил този последен ден, понеже трябваше да плащам на Коста за престоя, а бях изхарчил наличните в евро и понеже съм свикнал на български номера не бях сигурен дали ще задейства VISA-та ми.Оказа се че няма никакви проблеми.Бях изненадан приятно.

След това гледам Коста се върти нещо видимо притеснен и гледа към нас. Попитах го какво има и той с половин уста вика : “искаш ли да си купиш от моя зехтин ?” КАК да не искам ! Един приятел на който баша му е грък ми обясни че гърците си правят зехтин както ние си варим ракия : купуват си маслини и си ги мачкат на пресите. И разликата е като между домашна и купешка ракия. Купих 10 литра. И се оказах с 20 литра зехтин в багажника 🙂 Добре че от фермата бях взел 2 тенекии по 5 литра : отидоха за подарък на бабите 🙂

На връщане се “изхитрихме” : хванахме ферибота Принос (Тасос) – Кавала. Идеята беше да спечелим някой и друг час и да разгледаме Кавала (и да напазаруваме естествено).  И тук жената щеше да ме скалпира : оказа се че в неделя в Гърция работят само кафенетата. И всички гърци са насядали и чаткат табла там. Нищо ! Пустош ! Всички магазини затворени ! Дори и супермаркетите !

Размина се пазара. Тръгнахме в посока Кулата. Направих малка глупост да мина през Кавала-Драма-Сяр(Серес) (там е доста планински пътя). Но пък GPS-а беше сигурен че това е най-краткия път. Веселка се чудеше защо такава плодородна местност като тази покрай Драма е така рядко населена. Ами как няма да е рядко населена като коренното население сега живее в кв. “Кючюк Париж” в Пловдив.

Както и да е : стигнахме Промахон-Кулата. Точно преди границата имаше едни табели за магазин с детски играчки. Не мислех че ще работи, но понеже бях се издънил вече с предложението за Кавала, реших да свърна в 4.5-те км. от пътя до магазина. Това се оказа много добър ход : представете си два магазина Metro един до друг и единия пълен с outlet-и за дрехи, а другия с детски играчки, дрехи и ученически пособия. Загубихме 4 часа и доста евро в този магазин 😉 А после и място в колата. Абе сещате се 🙂

Самия граничен пункт беше доста натоварен (в срвнение с този до Свиленград). Дори ни провериха и документите два пъти : и Българите и Гърците.

И веднага се усети че сме влезли в България : 4-ма ме засекоха на пътя само за 10-на км !

Изкарахме до София и преспахме там, че много бяхме окъснели. И по живо, по здраво се прибрахме в Пловдив.

Поуката от това пътуване ми беше че са ми пълнили главата с много митове за съседните народи. И макар че имаме някои и други сметки за уреждане не сме толкова различни. И все пак не сме и еднакви !

А в личен план се убедих че комплексите ни като нация са напълно неоснователни : карах по-добра кола от повечето гърци и сигурно печелех по-добре от повечето гърци. Това означава че не живея по-зле от тях. Другото сам си го правя.

Ще завърша с един виц който ми разказа един приятел дето ходи на работа няколко години в Гърция :

Умрял един човечец и отишъл при св. Петър. Светията погледнал че е бил праведен и му казал че има избор къде да отиде : ада или рая. Човечецът поискал да види как е хавата на двете места преди да избере. Завели го в Рая : скучни старци с бели дрех и бели бради играят шах и си говорят. А в Ада : мадами, пиене и як купон ! Решил човечеца : това ще е. Св. Петър махнал с ръка и пода се продънил и човечеца хоп, право в казана ! И един дявол го ръчка с вилата. Попитал човецеца дявола къде са купоните и мадамите. А дявола казал  “Аааа ! Да не бъркаме туризма с емиграцията !”