През живота вместо на война

Снощи гледах филма „Taking Chance„. И плаках. Да, наистина. Понякога плача на филми.

Филма ме накара да се замисля. Явно вътре някъде в себе си винаги съм искал да стана военен. Да служа на някаква кауза. Да защитавам идеалите и честта. Да знам кое е черно и кое е бяло.

Така явно са ме възпитали. С дядовците ми участвали в последната голяма война. И с цялата соц. система насочена срещу нещо и опитваща се да покаже „врага“.

Да, ама не. Точно бях готов да се боря срещу враговете и се оказа че те не били врагове. Казаха ми че всъщност било ок да приемам хората които се разпореждат с държавата като с бащиния. Че трябвало даже да им помагам да го правят. Иначе нямало да отцелея физически. И че не може да вярвам на никого. Защото всички ми били врагове. И трябвало да се боря и с тях.

Забелязахте ли как първото нещо което „новото време“ направи беше да превърне армията в поредната фирма ? И да я отдели напълно от народа. Да я направи за посмешище. Така че дори и някой да иска да се жертва за тази държава еднственото което да получи е присмех.

И затова сублимираме. Бием се за футболни отбори. Или по митинги. Разказваме истории от работата като истории от бойното поле. Четем Сън Цу като бизнес помагало. Въобще: опитваме се да удовлетворим някак си копнежа си да побеждаваме и да отдаваме себе си. И се ядосваме още повече понеже усещаме че е ерзац !

Казват че на война всеки войник има абсолютно доверие в другарите си от бойната част. И в командването си. Абсолютно. С живота си. И много бивши войници имат много трудности да се адаптират към цивилния живот заради липсата на някого, достоен за абсолютно доверие.

Явно и при латентните войници е така.

Leave a Reply

You must be logged in to post a comment.