Archive for октомври, 2018

До Цариград и назад … с влак

вторник, октомври 30th, 2018

Истанбул. Цариград. Константинопул. Изберете си име. Аз ще се придържам към сегашното 🙂

Харесва ли ви или не но това е Града в нашия край на света. И съм сигурен че много от предците ви са предприемали това пътуване. Или са искали да го предприемат.

Аз летя относително често. И понеже Турските авиолинии са голяма и развиваща се авиокомпания често се намират много добри полети от Истанбул. И, макар че понякога е по-евтино да се лети от София през Истанбул, сега (явно с евтината турска лира) е по-евтино да се лети от Истанбул без да се минава през София.

Лети се от летището в европейската част на града: Ататюрк. Мога да се похваля че само пеша не съм ходил до това летище: ходил съм с кола и с автобус и съм летял през София.

Но в този случай реших да пробвам линията която дори и премиера похвали и да пътувам с влак. Единствената ми база за сравнение на по-дългите пътувания с влак със спални вагони е едно пътуване от Москва до Ижевск през 2012.

Билети се купуват от гарата. Онлайн продажби няма. Продажбите на билети започват най-рано 1 месец преди пътуването. Трябва да си носите валиден международен паспорт. Поне на гишето в централна гара Пловдив взимаха банкови карти. И ми дадоха билет 2-ра класа с место в първа класа. Обадих се отново да питам но грешка нямаше. Струваше към 140 лв.

В уречената петъчна вечер (влака тръгва от гара Пловдив в 23:40) си стегнах куфара и отидох до гарата. Оказва се че по това време на гарата нищо не работи: няма кафенета, няма НИЩО за хапване и дори няма и вода. Само машините за кафе работеха без грешка.

По някаква причина назначиха влака на 3-ти коловоз. До там се стига като си изтътриш куфара по едни доста стръмни стълби и след това го затътриш обратно нагоре пак по също толкова стръмни стълби. Ескалатор има. Но не работи. И от другата страна на същата платформа имаше влак за Варна. Защо не го вкараха на празния 1-ви коловоз (със директен достъп от гарата) така и не разбрах.

Както и да е, затътрих си куфара и седнах и зачаках. Пристигна един турски локомотив и няколко турски спални вагона. Български състав нямаше. Или имаше отзад от старите конски вагони 2-ра класа: не знам.

За разлика от БДЖ-то и 2-ра класа всеки от спалните вагони си имаше шафнер: по един турчин с бяла риза и вратовръзка. Шафнера е като стюард на вагона: има задължение да те буди, да ти провери билета, да ти носи неща от които имаш нужда и да ти пази багажа докато си извън купето. Много полезни, а и много любезни хора. Та, шафнера ми провери билета и ме изпроводи до купето ми. Оказа се че ще ползвам сам купе което е за двама. Купето е доста прилично: има 2 сгъваеми койки (достатъчно широки дори и за мен), чемичка до която имаше и диспенсер за течен сапун (дори имаше и сапун в нея), дупка за боклуци (с найлонов чувал с нея), бюро с две чекмедженца, контакт, етажерка и закачалки и огледало и навес на багаж. На пода е постлано с много мек и чист килим: може да се ходи по чорапи. Чисто перденце на прозореца (защото все пак спиш вътре и колкото и да са затъмнени стъклата все пак като свети лампа от вътре отвън се вижда). Има 3 лампи (силна, слаба, дежурно остветление) и контрол на температурата (от 1 до 5: мисля че от 20 до 25 градуса беше). Вратата на купето е непрозрачна.

Има и тоалетни в двата края на вагона. Имаше и помещение за баня, но то не работеше и го използваха за склад.

Шафнера даде пакет с горен, долен чаршаф и калъфка за възглавница. И всяка койка си има на нея одеало и възглавница на която да ги сложиш. Освен това пак шафнера даде и пакет бисквитки, сокче и водичка. Каквото се полага. За жалост нямаше нищо да се продава във влака: нямаше вагон ресторант или нещо такова. Така че добре че си бях направил сандвичи: масло със салам. Много обичам !

Влака седя около 10-на минути на гарата и потегли. Веднага си постлах на долната койка, легнах, загасих лампите и се загледах в преминаващите светлини. Има нещо много особено в лежането във влак: лежиш си, гледаш си светлинките а влака те клати на всички посоки. И трака приспивно. Аз по принцип не мога да спя в транспорт. Но бях отнесъл плувката 15-минути след качването. Купето се заключва отвътре така че само шафнера със специален ключ може да го отвори. Така че спете спокойно.

До границата са 3-4 часа. Влака караше с към 90 км/ч и спря на 2-3 гари преди границата: Димитровград и Свиленград мисля. От време на време придърпваше: явно са закачвали и откачвали вагони. Не си направих труда да стана да видя.

На границата първо се спира на Капитан Андреево (от българска страна). Шафнера мина и ни събуди 10-на минути преди това с чукане на вратата.

Имаше огради с бодлива тел около коловоза. Явно тези хора живеят още с идеята че желязната завеса е още там. На тази гара минават полицаи по купетата и проверяват паспортите. Много мило. И много ретро. Сигурно така са проверявали и Поаро в Ориент експрес ! И те първо чукат на вратата ! Самата проверка не отнема много време и ако няма насрещен влак след 15-20 минути се поема към друга подобна гаричка но от турска страна: Капъкуле.

Тука историята е друга: взимаш си паспортчето, слизаш и се редиш на опашка с другите пътници на едно гишенце в специална зала за паспортен контрол. Отмятат те по списък който шафнера попълва със всеки пътник при качване. И седиш и чакаш на гарата докато всички минат през контрола. След това се качи митничар. Накара ме да си отворя куфара. Защото беше в купето. Не се сети да провери чекмедженцата където си бях прибрал компютърната чанта.

Сума сумарум отне около час цялата церемнония. Изхрупах солените бисквитки и изпих водичката докато чаках. И влака се понесе покрай Одрин към Истанбул. Затворих вратата и перденцето и пак отмърках. В просъница помня че май спираше тук и там влака. Мисля че дори спря на Чаталджа. Ама не ми се ставаше.

Събудих се на разсъмване. Беше преди Истанбул някъде. Изядох си сандвичите и изпих сокчето. Вишни ! Облякох се и затворих койката за да може да седна на седалките които бяха под нея. Спряхме на още няколко малки гарички в някакви предградия преди да стигнем гара Халкали.

Гара Халкали е може би най-неприятната част от пътуването. Намира се в един от кварталите на Истанбул. Точно до огромен строеж на (до колкото разбрах) метрото. И изглежда като кръстоска между сточна гара и селска гара: има някакви рампи в процес на строеж, поне 6 коловоза от които се ползват само 2-3. Слизах от влака и си тътрузиш куфара поне 500 м през мостчета над недействащите коловози по чакъла покрай някакъв склад до дупка в оградата която се води врата. До дупката чака “сервис”: бусче което е безплатно за пътуващите с влака (не че ми провериха билета де, явно им е по-лесно да качат всички вместо да се занимават с проверки) и (до колкото разбрах) пътува до Ширкечи (ценралната гара на Истанбул).

Обаче аз не исках да ходя то Ширкечи. То е в центъра на града и е далече и от Халкали и от летището. А от Халкали до летището гугъл мапс каза че е около 5-6 км ! Но пак гугъл мапс каза че няма обществен транспорт от Халкали до летището. Огледах се за таксита и алтернативен транспорт, но освен някаква автобусна спирка в далечината друго не видях. Така че се качих на сервиза с идеята да попитам дали могат да ме оставят до летището и ако не да му мисля като стигнем Ширкечи. Имах време до полета : 4 часа така че не бързах.

Сервиза тръгна по градските магистрали. Гледах знаците и видях че се насочваме към летището. И наистина сервиза мина точно пред входа на летището. Мислех че ще спрат, но те продължиха около летището. Отидох да попитам шофьора и те помърмориха малко, но ме спряха на един паркинг до морето (близо до някакво яхтено пристанище) с идеята че мога да хвана такси от стоянката отсреща до летището.

И да, наистина стана работата след като примъкнах куфара по една рампа над магистралата за да стигна до обратната посока. Такиста взе 20 и малко лири до летището. Дадох му до 30 бакшиш. Човека ми даде бележка за разхода !

По принцип Истанбулските таксита не взимат карти, така че освен ако не искате да хванете Убер (и да платите близо 6 лв/мб руминг на мтел) си вземете някоя и друга лира. Аз обмених 100 лв и ми дадоха 330 лири !

На връщане излязох от митницата на летището в понеделник към 16:00. Влака тръгваше в 22:40. Имах време. Но, знаейки че Халкали е една гола поляна, се запасих със сандвичи и айран от Симит Сарай будката в зала пристигащи. Според WikiTravel всичко в летището е по-скъпо, но реших да не рискувам и да ходя до града за да не си изпусна влака. Така че платих 40 лири за 2 айрана, един сандвич, един цигар бюрек и едно шишенце с водица. Понеже бяха ми останали лири плана беше да хвана такси от летището до Халкали. Отидох до опашката, стоварих куфара в едно такси и като седнах вътре и колата тръгна се оказа че “Халкали Гари” (като се казва на турски гара Халакали според wikipedia) не говори абсолютно нищо на шофьора. Той тръгна в движение (!) да се обажда на някакъв авер да го пита къде е. С видео разговор (!). Добре че се бях сетил да забия един пин на гугъл мапс на мястото където хванах сервиза на идване. Въздъхнах, включих данните и пуснах гугъл мапс да рутира до пина. За жалост гугъл говореше на български, та не можеше да оставя апарата на шофьора директно. Ама то дори и да бях успял да го завъртя на английски нямаше много полза: според мен шофьора не рабираше нищо на английски освен напред, наляво и надясно. Така че се направих на каката от телефона и му казвах накъде да кара. А и показвах с ръка. Човека караше бавно и ме слушаше. За да съм честен се постара доста въпреки ситуацията и в крайна сметка ме закара. Поиска 30 и няколко лири. Дадох му 50 за усилието. И пак взех бележка за разходите. Добре че поназнайвам малко турски думички та като ме пита дали да ме остави “бурда” казах да 🙂

Един интересен факт за Истанбулските таксита: таксиметрите им са в огледалата. Много удобно ! И освен това няма като едно време да не ги включват: качваш се и цифричките тръгват !

Както и да е: оказах се на безумната гара Халкали в 19:00. Нямаше кой да ме спре, та стигнах до перона без грижи ако не броим мъките с пълния куфар по лабиринта. На перона имаше няколко служители с различни на цвят светлоотразителни жилетки. Питах дали тук ще дойде влака на английски. Казаха “бурда”. И аз седнах на пейката и зачаках. Пейките са на открито: добре че не валеше че няма къде да се скрие човек там. И никакъв вендинг ! Един от жилеткаджиите донесе чайче от някъде но с 20 кг куфар не ми се разглеждаше около гарата. По едно време като се скри слънцето започна да духа един тънък студен вятър. Та се наложи да извадя от куфара яке и шапка. Добре поне че перона беше осветен и относително чист. По едно време дойде един комютър трейн (демек електричка по нашенски). Изсипаха се едни местни люде с чанти и кашони. Изядох си всичките сандвичи, изпих си всичките течности и изхабих батерията на лаптопа докато си играех на игра да убия времето. И все пак седях и си общувах със себе си около час преди към 22:00 да дойдат шафнерите и да отворят вагоните.

Пак бях сам в купе. И пак получих същия пакет: бисквитки, водичка и сок от вишни. До колкото разбрах в 3 вагона имаше 10-на човека общо. Минаха пак и ни записаха имената на списъка за границата. Интересното беше че в моя край на вагона тоалетната беше с дупка. Нямаше трон. Само желязна дупка с клапа. И място за краката. Е, и бутон за клапата като този в тоалетните в самолета. Влака тръгна в 22:40 и в 22:50 парното бумтеше, часовника беше навит за границата според разписанието и аз бях завит и заспивах 🙂

Като звънна часовника (към 2:00) се оказа че не сме на Капъкуле ами някъде из пътя. Захрупах бисквитките и сокчето. След около 30 мин стигнахме на гарата в Капъкуле. Познатата процедура: слизане, паспорт контрол и качване обратно. Оказа се че имало и фришоп на гаричката. Бях го пропуснал на отиване.

Дотук добре. Ама след това ни разкачиха вагончетата (тока в контакта на кабината спря) и така един час. Легнах да погледам малко нетфликс (вече се хващаха бг мобилните оператори). И така един час. По едно време дойде един много сърдит униформен. Не разбрах митничар ли беше или полицай. Пак ми провери паспорта. И ме пита какво работя. Казах му. Поне говореше английски. След малко вагоните притракаха (явно ни закачиха на локомотив), тока дойде и потеглихме към гарата в Капитан Андреево. Докато се движеше влака мина един с пуловер “Митница”. На Български. И ме попита какво имам в куфара. Казах: дрехи. Попита дали имам нещо да за деклариране: “цигари, нещо от фришопа”. Казах че нямам и че не пуша. Дори не ме накара да отворя куфара.

След това, на гарата, мина една женица с карта БДЖ и ми провери билета. Защо и аз не разбрах. Говореше ми на “ти” и ми каза че щяла да ме събуди на Пловдив. Минаха и полицаите и ми провериха паспорта. На гарата пред влака имаше един с яке “жандармерия” на пост. Пак се зачудих дали минавам от една натовска държава в друга или през чекпойнт чарли.

Този път изкарахме повече от 2 часа на границата общо ! Досадно !

След това турския шафнер ми каза че може да се спи и че ще ме събуди на Пловдив. И аз загасих лампите и се отнесох. И така 3 часа докато човека действително дойде да ме събуди на влизане в града. Беше по пижама !

Слязох на гарата и установих че ескалатора на платформата е включен, но на обратната посока. И пак трябваше да си мъкна куфара по стълбите. А и таксита нямаше. Та трябваше да се обаждам да поръчвам.

Като обобщение:

Пътуването с влак изисква доста инфраструктура: таксита и услуги по гарите главно. Докато това го няма дори и привлекателността да можеш да спиш нормално докато пътуваш не може да оправдае мъките на отиване и връщане от/до гарата. Цената е ок: с около 30-на лв по-скъпо от автобуса. И горе долу колкото горивото за колата. И услугата във влака е ОК (е, можеше да има кафе или поне вода за чай както в Русия).  Но това недоразумение гара Халкали проваля цялата идея. Може би ако бях хванал сервиза до Ширкечи шеше да е друга работата. Ама как може да не се сетиш че хората ще искат да отидат до летището от гарата и обратно !

Така че, освен ако не сте от типа хипарлив авантюрист-магаре (да си носите всичко в раница и да можете да ходите и търпите като камила) изживяването Халкали не е нещо което бих препоръчал дори на враговете си ! Особено ако не сте привилегирован бял мъж на средна възраст като мен а, не дай си боже, жена или човек с ограничени възможности за придвижване или мъкнене на тежки предмети през лабиринт.

Гордо мога да кажа че съм ходил до летище Истанбул с всички възможни видове транспорт: влак, кола, рейс и самолет. От тези аз лично избирам колата или рейса. Влака си има чар, но виж по-горе за инфраструктурата. А пък със самолета е много анонимно: седиш в летището и не разбираш нищо за града през който минаваш.

Струваше ли си изживяването ? ОПРЕДЕЛЕНО !

Ще го направя ли пак: не и ако не е за изживяването !

Кога ставаш “кестен” ?

петък, октомври 19th, 2018

Чудите се защо “кестен” ?

Има един анекдот за Гай Юлий Цезар. Та този римски император като прочел за живота на Александър Велики и се разплакал. Приятелите му го попитали защо реве. А той казал че на неговата възраст Александър бил постигнал ТОЛКОВА МНОГО ПОВЕЧЕ !

Та ето това е да се чувстваш (или да си си) кестен !

Познато ли ви е ?

Хайде, не се срамувайте !

Интересното е че не само хората могат да са кестени. И нациите могат. Само си помислете за този момент в който гордите римляни са станали италианци !
Вторачени в миналото като единствен повод за гордост и радост.

А това да ви е познато ?!

Аз лично в този момент се сещам за всичките тези възстановки на битки от преди 1000г. Или пък “крепостите” от итонг. И “мъжкото хоро” в зимната река.

И забележете че всичкото това се прави от хора които всъщност нямат нищо друго да покажат за себе си.

Кестени ?

Интересното е че да закестенееш не е задължително. Вижте китайците примерно ! От няколко хиляди години си се борят мъжката и мислят напред !
А се наблюдават и процеси на откестеняване ! Примерно японците са се били покрили с доста зелени бодли преди да дойде външния дразнител под формата на кораба на комодор Пери. И след това какво ?! Изстрелване в орбита ! Мейджи ресторация !

Та това ме навежда на мисълта че всъщност тези външни опасности са катализатор който изважда една нация от летаргията. Или я доубива.

Хмм. Ама аз исках да пиша за закестеняването по хората. Когато започваш да търкаш билетчета от лотарията защото това ти е единствената надежда !

А то какво се получи ?!

Благодаря ви ! Отново приходи от гугъл реклами.

вторник, октомври 2nd, 2018

Отново получих малко пари от рекламите на този сайт. И исках да кажа: БЛАГОДАРЯ ВИ !

Последното плащане от гугъл беше преди 5 години. Т.е. горе долу се падат по 25 лв/година.

Знам че това не е пълната цена на хостинга. Но все пак е нещо и е интересен социален експеримент. Така че благодаря отново че не си изключвате рекламите за този сайт и така ми помагате малко с хостването.

Много неща се промениха с рекламите. Ето малко статистика как изглеждат приходите от тях:

Това са приходите от реклами и импресиите по месеци за последните 8 години.

До преди началото на тази година използвах рекламни карета. Може да видите как развитието на адблокерите по същество изяде този вид реклами. Затова в началото на тази година превключих на “умните” реклами от Гугъл които изглежда успяват да обърнат малко нещата с блокирането.
Интересното е че, с малки изключения, трафика си седи горе долу същия. Но пък “кликванията” (отварянето на връзки от реклами) стабилно вървят надолу.

Ето и още една интересна графика: по тип устройства по месеци.

Червеното са компютри, синьото е смартфони а жълтото таблети.

До към 2015 трафика е основно от компютри. И след това трафика от смартфони задминава този от компютри. А пък таблетите замират.

Как ви е читаемостта на сайта през телефон ? Нещо да ви дразни там ?

Честно да кажа нямам стратегия да изкарвам пари от този блог. Просто ми е интересно как опитите за писане на неща които допадат на вас се отразяват на рекламите.

Още веднъж: благодаря за търпението и се надявам че съм допринесъл поне малко да намерите нещо интересно в потока реклами които ни заливат от всякъде.