Archive for the ‘Пътепис’ Category

До Цариград и назад … с влак

вторник, октомври 30th, 2018

Истанбул. Цариград. Константинопул. Изберете си име. Аз ще се придържам към сегашното 🙂

Харесва ли ви или не но това е Града в нашия край на света. И съм сигурен че много от предците ви са предприемали това пътуване. Или са искали да го предприемат.

Аз летя относително често. И понеже Турските авиолинии са голяма и развиваща се авиокомпания често се намират много добри полети от Истанбул. И, макар че понякога е по-евтино да се лети от София през Истанбул, сега (явно с евтината турска лира) е по-евтино да се лети от Истанбул без да се минава през София.

Лети се от летището в европейската част на града: Ататюрк. Мога да се похваля че само пеша не съм ходил до това летище: ходил съм с кола и с автобус и съм летял през София.

Но в този случай реших да пробвам линията която дори и премиера похвали и да пътувам с влак. Единствената ми база за сравнение на по-дългите пътувания с влак със спални вагони е едно пътуване от Москва до Ижевск през 2012.

Билети се купуват от гарата. Онлайн продажби няма. Продажбите на билети започват най-рано 1 месец преди пътуването. Трябва да си носите валиден международен паспорт. Поне на гишето в централна гара Пловдив взимаха банкови карти. И ми дадоха билет 2-ра класа с место в първа класа. Обадих се отново да питам но грешка нямаше. Струваше към 140 лв.

В уречената петъчна вечер (влака тръгва от гара Пловдив в 23:40) си стегнах куфара и отидох до гарата. Оказва се че по това време на гарата нищо не работи: няма кафенета, няма НИЩО за хапване и дори няма и вода. Само машините за кафе работеха без грешка.

По някаква причина назначиха влака на 3-ти коловоз. До там се стига като си изтътриш куфара по едни доста стръмни стълби и след това го затътриш обратно нагоре пак по също толкова стръмни стълби. Ескалатор има. Но не работи. И от другата страна на същата платформа имаше влак за Варна. Защо не го вкараха на празния 1-ви коловоз (със директен достъп от гарата) така и не разбрах.

Както и да е, затътрих си куфара и седнах и зачаках. Пристигна един турски локомотив и няколко турски спални вагона. Български състав нямаше. Или имаше отзад от старите конски вагони 2-ра класа: не знам.

За разлика от БДЖ-то и 2-ра класа всеки от спалните вагони си имаше шафнер: по един турчин с бяла риза и вратовръзка. Шафнера е като стюард на вагона: има задължение да те буди, да ти провери билета, да ти носи неща от които имаш нужда и да ти пази багажа докато си извън купето. Много полезни, а и много любезни хора. Та, шафнера ми провери билета и ме изпроводи до купето ми. Оказа се че ще ползвам сам купе което е за двама. Купето е доста прилично: има 2 сгъваеми койки (достатъчно широки дори и за мен), чемичка до която имаше и диспенсер за течен сапун (дори имаше и сапун в нея), дупка за боклуци (с найлонов чувал с нея), бюро с две чекмедженца, контакт, етажерка и закачалки и огледало и навес на багаж. На пода е постлано с много мек и чист килим: може да се ходи по чорапи. Чисто перденце на прозореца (защото все пак спиш вътре и колкото и да са затъмнени стъклата все пак като свети лампа от вътре отвън се вижда). Има 3 лампи (силна, слаба, дежурно остветление) и контрол на температурата (от 1 до 5: мисля че от 20 до 25 градуса беше). Вратата на купето е непрозрачна.

Има и тоалетни в двата края на вагона. Имаше и помещение за баня, но то не работеше и го използваха за склад.

Шафнера даде пакет с горен, долен чаршаф и калъфка за възглавница. И всяка койка си има на нея одеало и възглавница на която да ги сложиш. Освен това пак шафнера даде и пакет бисквитки, сокче и водичка. Каквото се полага. За жалост нямаше нищо да се продава във влака: нямаше вагон ресторант или нещо такова. Така че добре че си бях направил сандвичи: масло със салам. Много обичам !

Влака седя около 10-на минути на гарата и потегли. Веднага си постлах на долната койка, легнах, загасих лампите и се загледах в преминаващите светлини. Има нещо много особено в лежането във влак: лежиш си, гледаш си светлинките а влака те клати на всички посоки. И трака приспивно. Аз по принцип не мога да спя в транспорт. Но бях отнесъл плувката 15-минути след качването. Купето се заключва отвътре така че само шафнера със специален ключ може да го отвори. Така че спете спокойно.

До границата са 3-4 часа. Влака караше с към 90 км/ч и спря на 2-3 гари преди границата: Димитровград и Свиленград мисля. От време на време придърпваше: явно са закачвали и откачвали вагони. Не си направих труда да стана да видя.

На границата първо се спира на Капитан Андреево (от българска страна). Шафнера мина и ни събуди 10-на минути преди това с чукане на вратата.

Имаше огради с бодлива тел около коловоза. Явно тези хора живеят още с идеята че желязната завеса е още там. На тази гара минават полицаи по купетата и проверяват паспортите. Много мило. И много ретро. Сигурно така са проверявали и Поаро в Ориент експрес ! И те първо чукат на вратата ! Самата проверка не отнема много време и ако няма насрещен влак след 15-20 минути се поема към друга подобна гаричка но от турска страна: Капъкуле.

Тука историята е друга: взимаш си паспортчето, слизаш и се редиш на опашка с другите пътници на едно гишенце в специална зала за паспортен контрол. Отмятат те по списък който шафнера попълва със всеки пътник при качване. И седиш и чакаш на гарата докато всички минат през контрола. След това се качи митничар. Накара ме да си отворя куфара. Защото беше в купето. Не се сети да провери чекмедженцата където си бях прибрал компютърната чанта.

Сума сумарум отне около час цялата церемнония. Изхрупах солените бисквитки и изпих водичката докато чаках. И влака се понесе покрай Одрин към Истанбул. Затворих вратата и перденцето и пак отмърках. В просъница помня че май спираше тук и там влака. Мисля че дори спря на Чаталджа. Ама не ми се ставаше.

Събудих се на разсъмване. Беше преди Истанбул някъде. Изядох си сандвичите и изпих сокчето. Вишни ! Облякох се и затворих койката за да може да седна на седалките които бяха под нея. Спряхме на още няколко малки гарички в някакви предградия преди да стигнем гара Халкали.

Гара Халкали е може би най-неприятната част от пътуването. Намира се в един от кварталите на Истанбул. Точно до огромен строеж на (до колкото разбрах) метрото. И изглежда като кръстоска между сточна гара и селска гара: има някакви рампи в процес на строеж, поне 6 коловоза от които се ползват само 2-3. Слизах от влака и си тътрузиш куфара поне 500 м през мостчета над недействащите коловози по чакъла покрай някакъв склад до дупка в оградата която се води врата. До дупката чака “сервис”: бусче което е безплатно за пътуващите с влака (не че ми провериха билета де, явно им е по-лесно да качат всички вместо да се занимават с проверки) и (до колкото разбрах) пътува до Ширкечи (ценралната гара на Истанбул).

Обаче аз не исках да ходя то Ширкечи. То е в центъра на града и е далече и от Халкали и от летището. А от Халкали до летището гугъл мапс каза че е около 5-6 км ! Но пак гугъл мапс каза че няма обществен транспорт от Халкали до летището. Огледах се за таксита и алтернативен транспорт, но освен някаква автобусна спирка в далечината друго не видях. Така че се качих на сервиза с идеята да попитам дали могат да ме оставят до летището и ако не да му мисля като стигнем Ширкечи. Имах време до полета : 4 часа така че не бързах.

Сервиза тръгна по градските магистрали. Гледах знаците и видях че се насочваме към летището. И наистина сервиза мина точно пред входа на летището. Мислех че ще спрат, но те продължиха около летището. Отидох да попитам шофьора и те помърмориха малко, но ме спряха на един паркинг до морето (близо до някакво яхтено пристанище) с идеята че мога да хвана такси от стоянката отсреща до летището.

И да, наистина стана работата след като примъкнах куфара по една рампа над магистралата за да стигна до обратната посока. Такиста взе 20 и малко лири до летището. Дадох му до 30 бакшиш. Човека ми даде бележка за разхода !

По принцип Истанбулските таксита не взимат карти, така че освен ако не искате да хванете Убер (и да платите близо 6 лв/мб руминг на мтел) си вземете някоя и друга лира. Аз обмених 100 лв и ми дадоха 330 лири !

На връщане излязох от митницата на летището в понеделник към 16:00. Влака тръгваше в 22:40. Имах време. Но, знаейки че Халкали е една гола поляна, се запасих със сандвичи и айран от Симит Сарай будката в зала пристигащи. Според WikiTravel всичко в летището е по-скъпо, но реших да не рискувам и да ходя до града за да не си изпусна влака. Така че платих 40 лири за 2 айрана, един сандвич, един цигар бюрек и едно шишенце с водица. Понеже бяха ми останали лири плана беше да хвана такси от летището до Халкали. Отидох до опашката, стоварих куфара в едно такси и като седнах вътре и колата тръгна се оказа че “Халкали Гари” (като се казва на турски гара Халакали според wikipedia) не говори абсолютно нищо на шофьора. Той тръгна в движение (!) да се обажда на някакъв авер да го пита къде е. С видео разговор (!). Добре че се бях сетил да забия един пин на гугъл мапс на мястото където хванах сервиза на идване. Въздъхнах, включих данните и пуснах гугъл мапс да рутира до пина. За жалост гугъл говореше на български, та не можеше да оставя апарата на шофьора директно. Ама то дори и да бях успял да го завъртя на английски нямаше много полза: според мен шофьора не рабираше нищо на английски освен напред, наляво и надясно. Така че се направих на каката от телефона и му казвах накъде да кара. А и показвах с ръка. Човека караше бавно и ме слушаше. За да съм честен се постара доста въпреки ситуацията и в крайна сметка ме закара. Поиска 30 и няколко лири. Дадох му 50 за усилието. И пак взех бележка за разходите. Добре че поназнайвам малко турски думички та като ме пита дали да ме остави “бурда” казах да 🙂

Един интересен факт за Истанбулските таксита: таксиметрите им са в огледалата. Много удобно ! И освен това няма като едно време да не ги включват: качваш се и цифричките тръгват !

Както и да е: оказах се на безумната гара Халкали в 19:00. Нямаше кой да ме спре, та стигнах до перона без грижи ако не броим мъките с пълния куфар по лабиринта. На перона имаше няколко служители с различни на цвят светлоотразителни жилетки. Питах дали тук ще дойде влака на английски. Казаха “бурда”. И аз седнах на пейката и зачаках. Пейките са на открито: добре че не валеше че няма къде да се скрие човек там. И никакъв вендинг ! Един от жилеткаджиите донесе чайче от някъде но с 20 кг куфар не ми се разглеждаше около гарата. По едно време като се скри слънцето започна да духа един тънък студен вятър. Та се наложи да извадя от куфара яке и шапка. Добре поне че перона беше осветен и относително чист. По едно време дойде един комютър трейн (демек електричка по нашенски). Изсипаха се едни местни люде с чанти и кашони. Изядох си всичките сандвичи, изпих си всичките течности и изхабих батерията на лаптопа докато си играех на игра да убия времето. И все пак седях и си общувах със себе си около час преди към 22:00 да дойдат шафнерите и да отворят вагоните.

Пак бях сам в купе. И пак получих същия пакет: бисквитки, водичка и сок от вишни. До колкото разбрах в 3 вагона имаше 10-на човека общо. Минаха пак и ни записаха имената на списъка за границата. Интересното беше че в моя край на вагона тоалетната беше с дупка. Нямаше трон. Само желязна дупка с клапа. И място за краката. Е, и бутон за клапата като този в тоалетните в самолета. Влака тръгна в 22:40 и в 22:50 парното бумтеше, часовника беше навит за границата според разписанието и аз бях завит и заспивах 🙂

Като звънна часовника (към 2:00) се оказа че не сме на Капъкуле ами някъде из пътя. Захрупах бисквитките и сокчето. След около 30 мин стигнахме на гарата в Капъкуле. Познатата процедура: слизане, паспорт контрол и качване обратно. Оказа се че имало и фришоп на гаричката. Бях го пропуснал на отиване.

Дотук добре. Ама след това ни разкачиха вагончетата (тока в контакта на кабината спря) и така един час. Легнах да погледам малко нетфликс (вече се хващаха бг мобилните оператори). И така един час. По едно време дойде един много сърдит униформен. Не разбрах митничар ли беше или полицай. Пак ми провери паспорта. И ме пита какво работя. Казах му. Поне говореше английски. След малко вагоните притракаха (явно ни закачиха на локомотив), тока дойде и потеглихме към гарата в Капитан Андреево. Докато се движеше влака мина един с пуловер “Митница”. На Български. И ме попита какво имам в куфара. Казах: дрехи. Попита дали имам нещо да за деклариране: “цигари, нещо от фришопа”. Казах че нямам и че не пуша. Дори не ме накара да отворя куфара.

След това, на гарата, мина една женица с карта БДЖ и ми провери билета. Защо и аз не разбрах. Говореше ми на “ти” и ми каза че щяла да ме събуди на Пловдив. Минаха и полицаите и ми провериха паспорта. На гарата пред влака имаше един с яке “жандармерия” на пост. Пак се зачудих дали минавам от една натовска държава в друга или през чекпойнт чарли.

Този път изкарахме повече от 2 часа на границата общо ! Досадно !

След това турския шафнер ми каза че може да се спи и че ще ме събуди на Пловдив. И аз загасих лампите и се отнесох. И така 3 часа докато човека действително дойде да ме събуди на влизане в града. Беше по пижама !

Слязох на гарата и установих че ескалатора на платформата е включен, но на обратната посока. И пак трябваше да си мъкна куфара по стълбите. А и таксита нямаше. Та трябваше да се обаждам да поръчвам.

Като обобщение:

Пътуването с влак изисква доста инфраструктура: таксита и услуги по гарите главно. Докато това го няма дори и привлекателността да можеш да спиш нормално докато пътуваш не може да оправдае мъките на отиване и връщане от/до гарата. Цената е ок: с около 30-на лв по-скъпо от автобуса. И горе долу колкото горивото за колата. И услугата във влака е ОК (е, можеше да има кафе или поне вода за чай както в Русия).  Но това недоразумение гара Халкали проваля цялата идея. Може би ако бях хванал сервиза до Ширкечи шеше да е друга работата. Ама как може да не се сетиш че хората ще искат да отидат до летището от гарата и обратно !

Така че, освен ако не сте от типа хипарлив авантюрист-магаре (да си носите всичко в раница и да можете да ходите и търпите като камила) изживяването Халкали не е нещо което бих препоръчал дори на враговете си ! Особено ако не сте привилегирован бял мъж на средна възраст като мен а, не дай си боже, жена или човек с ограничени възможности за придвижване или мъкнене на тежки предмети през лабиринт.

Гордо мога да кажа че съм ходил до летище Истанбул с всички възможни видове транспорт: влак, кола, рейс и самолет. От тези аз лично избирам колата или рейса. Влака си има чар, но виж по-горе за инфраструктурата. А пък със самолета е много анонимно: седиш в летището и не разбираш нищо за града през който минаваш.

Струваше ли си изживяването ? ОПРЕДЕЛЕНО !

Ще го направя ли пак: не и ако не е за изживяването !

От Пловдив до Клуж и назад с автомобил

петък, май 18th, 2018

Имах път към Клуж. Избора беше между скучен полет през Мюнхен или (въздълго) пътуване с кола 🙂

Тоест, имайки предвид че ОБИЧАМ да шофирам избора беше само един: с кола.

Гугъл казва че от Пловдив до Клуж се минава през София, след това по магистралата до където може и след това има избор: или с ферито в Оряхово или през новия Дунав мост 2 във Видин.

По принцип гугъл беше еднодушен че предпочита маршрута през Оряхово. Доообре ! Реших да следвам тънката синя линия.

Стартирах в 5:30 сутринта.

Пловдив-София няма да го коментирам. Там е ясно. Магистрала. От магистрала “Тракия” се минава по околовръстното към магистрала “Хемус”. Не спрях и продължих да карам. По продължението на цялата магистрала “Хемус” имаше рекламни пана на ферито в Оряхово: как работело 24 часа, как тръгвало на четните часове и как се спестявали 200 км. 200 км към кое ?! Както и да е. Имаше и много добра сигнализация около Враца къде и как да отбиеш. Последвах я.

Пътя от там на север е ОК: не е магистрала но е прав и нямаше много коли.

253 км.

По едно време ми свърши горивото та спрях да заредя. Не бях напълнил до пробката като тръгнах, та докъдето стигна. Спрях на “Петрол”. Взимаха карти. Използвах и възможността малко да се разтъпча. Все пак 3 часа бях карал.

300 км, Ферито

След още 45 мин и малко каране покрай Дунава бях на ферито. Пътя покрай Дунава е много красив. Има и рибарски фургончета. Директно последвах синята линия до пристанището. Личеше си че е видяло и по-добри времена това пристанище. Имаше масивна сграда, голям ограден асфалтиран двор, митничар в будка и 3 линии за коли и тирове. А, и ресторантче ! С МНОГО вкусен боб с наденица ! Само аз бях с кола. Имаше 10-на тира и един румънски автобус. А, и една немска двойка велосипедисти. Знаете ги: от онези хората магарета които пътуват с дни на велосипед. Купува се билетче за ферито. Слизаш от колата, влизаш в една зала с 2 гишета и мачкаш каскета. Взеха ми 20-на лв но каката се суети 20 минути да издаде фактура. Да ми била въведяла името на фирмата “правилно” че не било както трябва. Вместо абревиатура се опита да въведе цялото име, ама не стигна мястото. Почувствах се като по соц време. Добре че поне имаха ПОС устройства и можех да платя с карта !

Наредих се зад автобуса. И зачакахме ферито. Аз и един рейс доста мургави хора. А, и онези същите 10-на тира ! После дойде още един румънски автобус. Същата клиентела. Добре че поне не чаках много: 40-на минути максимум.

Самото фери не беше много голямо. За разлика от гръцките си седиш в колата. И е открито и само с една палуба. Има 2 големи железни трапа който скърцат ужасно при вдигане и спускане. Качването беше много ефективно, явно хората знаеха какво правят. Сложиха ме на пол позишън: точно до траповете, така че да изляза първи. Цялото плаване отне 30-на минути. Приятно: гледаш водата.

Румънското селце (Бекет)

не е на самия Дунав, а малко по-навътре. Така че “пристанището” (всъщност един заграден двор) е в полето. Настилката в това нещо затрудни дори и моите високи 4х4 гуми: друсаше ужасно. И тамън да изляза на пътя и гледам: бариера. Излезе един чичак в черно с надписи на охранителна фирма и вика “6 евро”. Понечих да му дам. Не ! Упъти ме към гишенце с една кака и кочан. Било пристанищна такса !!! Не ми се разправяше та, им дадох еврата (само кеш взимаха: леи и евро, та добре че имам в къщи в буркана малко евра) и дадох газ по пътя. Или така се надявах.

До Карачал

“пътищата” до първото градче са силно казано пътища, тесни пълни с дупки и бабуни селски пътища преминаващи през доста селца където ограничението е 50. То не че и извън тях може да се вдигне повече, ама аз нали съм с високопроходима кола и настаях. Почувствах се като на рали Дакар ! Но пък селяните покрай пътя продаваха картофи по 1 лея килото ! И свинско разбира се. И МНОГО ягоди. Дори по едно време един черен шопар къмто 100-на кила притича през пътя. Отне ми повече от 30 минути да се измъкна от този ад ! И много здрави бъбреци заради друсането !

Тази ситуация с пътя се промени чак когато стигнах в първия по-голям град Карачал. Типично малко градче, каквото има почти по целите северни и централни балкани. Спокойно можеше да е в Сърбия или дори и в Хърватия. Е, единствената разлика е че двете улици в центъра бяха сериозно задръстени. Това всъщност е много характерна особеност за ВСИЧКИ румънски градове през които съм минавал. Винаги има задръстване. Дори и в това малко градче традицията се спазваше. Не знам как го постигат. Може би си определят смени кой кога безцелно да обикаля с колата из града.

Хубавото е че почти всички румънци които познавам знаят за задръстванията и ползват Waze. Waze е ОГРОМНО в Румъния. Така че ако и вие искате да правите като римляните смело го инсталирайте !

И гугъл мапс става (те нали Гугъл купиха waze и ползват данните му за трафика), но Waze рутира по-агресивно около задръстванията.

След това селце хванах през равнината на север. Гладки и относително прави пътища. Има едни много резки завои от изневиделица. Има сигнализация, но никой не я спазва. И като се комбинира това със завоите видях няколко обърнати настрани тира. Просто явно бяха влезли в завоя с голяма скорост и дум настрани до завоя ! Така че имайте едно на ум. А, и села. Много села. Намаляваш до 50. Румънците те изпреварват и гледат лошо. След това пак ускоряваш до 90. В едно от тези села бяха решили да разкопаят главния път. И се наложи да мина по страничните селски пътища. Няма асфалт: чакъл и утъпкана пръст. Не ми се мисли какво става като завали. След около 200 км от това се видяха

Карпатите

Преди началото на прохода (всъщност някаква река) се минава през едно относително голямо градче. Като Асеновград горе долу. След него имаше една голяма бензиностанция OMV. Имах гориво но понеже имах само 8 леи в джоба реших да спра на нея защото бях сигурен че взимат карти.

Имаше много приятен изглед към реката и местенца за сядане. И да, взимаха карти и имаха сандвичи. И кафе. И сокчета.

Пътя през планината

не беше много лош. Равен и относително прав. И добре регулиран. Не го усетих. Не е като нашите проходи със сигурност. След това се качих на една магистрала за малко и после пак много селца по първокласен път: 100 км/час средна скорост. След 3 часа и половина (към 18:30) бях в хотела в

Клуж

Клуж е столицата на Трансилвания. Тази област са я дали на Румъния великите сили след първата световна. За вярна служба явно. Преди точно 100 г. Но самата област няма много общо с останалата част на Румъния. Още си носи духа на Австроунгарската империя. Католически църкви и характерна архитектура и дух на града. Повече няма да кажа, това си е тяхна работа и вече са минали доста години. Само едно ще кажа: на един строж в града миеха гумите на излизащите коли да не вдигат прах ! Опитайте да намерите такова нещо в Букурещ примерно.

Но пък и доста се е балканизирало градчето за тези 100 г. Примерно в хотела най-добрите места за пакриране седяха празни с надпис резервирано. Питах дали не мога да вляза на едно от тях. Казаха “не може. На Шефа е”. И това в хотел на голяма верига. Не се сещам за друг хотел по света където клиентите не могат да паркират заради персонала !

Кухнята е някаква смесица между типичната румънска кухня и това което съм ял във Виена примерно. И имат прилично местно вино.

Свърших си работата и стана време за

Връщане

Този път реших да се наспя и да закуся правилно преди да тръгна. А и освен това реших да мина да видя дунав мост 2 до Видин.

Първите 100-на км

бяха същите като на идване. Чак до градчето СЕБЕШ ! Почти се изкушавам да сложа апостроф ! От там вместо към Сибиу на изток се хваща на запад покрай реката Муреш. От там, след като се заобиколи големия масив на Карпатите, се хваща на юг по ниското към СантаМария-Орлеа. След това се минава по невисок проход: планински път с малки селца тук там. Взе да ми привършва горивото та малко се бях поизнервил и не гледах наоколо много. Но лисицата присичаща пътя я видях 🙂

Имаше някаква буря в този район на Балканите. И се мушнах един облак. И започна да вали яко.

След 4 часа каране

и като попреминах прохода в едно от селцата видях 2 колонки на Лукойл ! Не вярвах да вземат карти и реших да заредя за 100 леи (имах 120 в джоба) и да питам за карти. Оказа се че вземат, но трябваше първо да платя първото зареждане кеш и след това да дозаредя :/ Отидоха ми парите за чорба в крайпътните капанчета ! Но пък поне резервоара беше пълен с 95 ! След още малко каране стигнах до градчето КаранСЕБЕШ ! Пак се изкушавам за пунктуация ! Запонаха да се виждат коли с български номера. И МНОГО ТИР-ове. Оказа се че съм попаднал на

Пътя на Българските Автоджамбази

Явно доста от търговците на коли втора ръка се опитват да избягнат магистралите в Сърбия, че се минава митница и т.н. Докато ако карат през Унгария и Румъния са си в ЕС и само паспортен контрол. Явно и за тировете има нещо такова също. Та относително тесния и доста виещ се планински път е пълен с ТИР-ове и микробусчета и джипове теглещи платформички с по 1, 2 или 4 коли втора употреба. И всички тези хора не спазват никакви ограничения, изпреварват се като луди по планинския път и натискат яко. В проливния дъжд. Като се разминаваш с ТИР от водата който той изтласква за около 1-2 сеунди не виждаш НИЩО. Докато наваксат чистачките. Ако искате да играте шофьорска игра ама на живо ТОВА Е МЯСТОТО ! Поиграх и аз. Дори се наложи да изключа климатика за да има ряз колата 🙂 И така 2 часа: до

Дунава.

За жалост този път излиза малко по- на запад от Видин. На Оршова. Мястото а МНОГО красиво. Вижда се Дунава и пътя минава над него по скалите ! Красота. Има и отбивки ако искаш да спреш да погледаш. Но пък за да се стигне Видин трябва да се покара малко (около 150 км) на изток покрай Дунав. Минава се и покрай моста (дигата ?) по който може да се мине в Сърбия. Пак започна да вали. Яко ! Толкова дъжд за толкова време не бях виждал в живота си ! Ще го запомня дунавския румънски дъжд !

Турну Северин !

Ако се малко по-големи като мен може би си спомняте емисиите “об уровня реке Дуная в сантиметрах” които Радио Хоризонт излъчваше всеки ден в 15 часа в цялата страна (незнайно защо). Бяха на български, руски и френски ! Соншонжмо ! И се споменаваха разни екзотични имена. Които са ми се набили в главата. И Турну Северин беше едно от тях ! Не вярвах че ще стигна до едно от тези екзотични дестинации като дете когато слушах Хоризонт на селото на баба ми ! Ама на !

Тези последни 150 км са през гадни второстепенни пътища пълни с тирове и разни други комбинатори. И местни с 20 годишни дачии пърпорещи с бясна скорост. Използвах клаксона. Доста ! Най-накрая се добрах до Калафат. От там не се влиза в града а по околовръстното се отива към

Дунав мост 2

Моста наистина е красив. И много нов и удобен. Имаше български митничари от румънска страна. Взеха ми 6 евро такса. Само кеш. Може и леи. За жалост не взимаха лева. Но пък 6 евро ! На българския край на моста на изхода не се спира ! Впечатлен съм. Излиза се на околовръстното на

Видин

Мислех да вляза в града. Но беше вече към 15:30 и реших да натискам към Пловдив. Пътя минава през относително равен терен. И покрай него има изоставени порутени сгради, малки обезлюдени селца със стари разцепени къщи където мръсни на вид деца се къпеха в легени тук так по буренясалите дворове. И всичко това на фона на ПРЕКРАСНА природа ! Много тъжно ми стана. И разбрах защо наричат Северозапада най-бедния регион в Европа. Трябва нещо да се направи там ! Мястото е прекрасно, но изглежа хората са го напуснали. Дано новия път който планират за там да го посъживи.

Иначе пътя не беше лош: прав и относително широк. Като стигнах преди първия сериозно изглеждащ баир спрях на една крайпътна кръчмичка където една много любезна кака ме нахрани с домашна пилешка супа и пълнени чушки с кисело мляко. И ми взе 6 лв за удоволствието !

От там се започна

Балкански път

Завои и фиби дори. Ама се караше. Само трябваше един два стари автобуса да позадмина. За радост планинския път бързо свърши. И от там почти до Враца се кара по равното. След това се качих на

Магистралата

Първо Хемус, след това малко бензин и кафе до София и след това Тракия. И така !

1700 км общо: на отиване 808 и останалото на връщане.

Тоест в моя случай Оряхово ми спести 100 км, но пък като време беше повече. Това, комбирирано със селските номера с пристанищните такси ме кара да кажа:

Избягвайте ферито в Оряхово. Пътя през Дунав мост 2 не е много по-лош а пък е по-интересен.

Събора на Рожен 2016: лакомията окончателно уби музиката

неделя, юли 17th, 2016

Един от димилницитеТази година беше второто ми и за мое най-голямо съжаление последно посещение на събора в Рожен.

Идеята е много добра. Но изпълнението ! изпълнението !!!

Поляните са ПРЕКРАСНИ. Големи, закътани, с разкошна гледка, близо до пътя ! Идеалното място ! Имаше и (до колкото преброих) 4 сцени. На всяка от тях имаше ансамбли от истински самодейци с истински хубави народни песни.

Организацията също беше горе-долу на ниво. Този път имаше повече паркинг места и бяха обособили и къмпинг-зона за палатките. Имаше и означени пътища за колите да стигат от паркинг на паркинг. И разпоредители които да насочват хората. Много професионално.

Имаше и сергии с тематични неща: носии, ножове, еко продукти и произведения на занаятите. Нищо пошло или боклучаво.

Поляните бяха прясно окосени и беше чисто.

Дотук добре.

Обаче !

Сцените бяха разположени по ъглите на поляните. И някакси се губеха пред безкрайния брой кебапчийници пернати гордо в средата на поляната и около всяка сцена. Не го разбирам това: самодейците се опитват да покажат най-доброто от себе си докато хора пият бира в кебабчийницата току пред сцената. Ако бях на тяхно място щях да се чувствам като персонал на заведението а не като певец.

Имаше и лунапарк който надуваше несвързана с темата музика. Да, вписва се в оригиналната идея на събора, ама маааалко бяха прекалили с мащаба.

Въпреки опитите за организация имаше доста комбинатори които бяха разпънали едни малки походни села, палеха огньове в сухата трева и въобще своеволничеха както се сетите. И надуваха чалга. При положение че се чуваше добра жива народна музика през целия ден.

Вечерта имаше организирано шоу. Звучеше добре: нестинари, Валя Балканска … и решихме да останем да го видим. И точно тогава настана най-големия ужаст. Всички кебабчийници като по команда заблъваха гаден тежък бял дим. От всякъде. И много силен. И понеже бяха разположени на добрите места около централната сцена на нея вече нищо не се вижаше. А и по едно време стана трудно да се диша. Вижте по-горе как хвалех поляните че са закътани. Ами добавете и кебабчийниците бълващи тежък дим и си представете смога който се натрупа ! Качихме се по баирите за да можем да дишаме. Не помогна задълго. И тогава разбрах че е време да си ходим. Преди Валя Балканска !

И тук нова изненада: КАТ бяха решили по някаква причина да затворят хубавия и добре поддържан Смолянски път ! И се оказа че трябва да карам през “обиколния път през Лъки” (както евфемистично го нарече полицая):  30-на км през нещо с толкова дупки и остри завои че трудно може да се нарече път. По скоро козя пътека. И това в полунощ. И с постоянно светкащи ми в огледалата “бързаци”. Защо пътя до Смолян беше отворен, но към Пловдив не няма разумно обяснение според мен.

Както и да е, след 2.5 пъти повече време отколкото на отиване стигнах обратно до равнината. Твърдо решен това да е последния ми Роженски събор. Жалко. Беше добро място. Ама това на което са го обърнали няма нищо общо с народната музика или с разума. Станало е един еквивалент на черноморието. Сега е само въпрос на време да “пернат” и едни хотелчета по поляните !

Да знаете добри събори където все още си струва да се ходи ?

Румънските винетки. Или как е правилно да се прави !

понеделник, юни 6th, 2016

logo

Влизаш в България. Задължително трябва да отидеш при чичака на гишенцето да си вземеш винетка. Често взимат само кеш. Лепиш гадна, трудно отлепяща се лепенка на трудно място на предното стъкло. И пазиш фактурата !!! Заедно с контролния отрязък на винетката !

Влизаш в Румъния. Преди да влезеш си купуваш винетка онлайн. Пращат ти фактурата по ел. поща.

И само си влизаш. Няма чичаци. Няма гишенца. Няма кеш. Няма забавяне. Няма чегъртане на лепенки. Няма и пазене на хартии в жабката.

Системата на румънците е направена с европари.

И после пак влизаш в България.

И се чудиш защо като сме по-напред в усвояването на европарите и ние нямаме такава система.

Улиците на Ню Йорк

вторник, октомври 14th, 2014

new_york_planeОтдаде ми се възможност да посетя този велик град за един уикенд. Направих си така полетите от Калифорния че вместо да прехвърля веднага си оставих два дена. От много време мислех да дойда в този град, преди няколко години дори бях го и почти уредил но пътуването пропадна.

Както може би знаете града е толкова голям че има 3 големи летища. Първия ми досег с града беше на летището в Нюарк. Обикновено резервирам предварително някакъв транспорт от и до летището, но реших този път да опитам обществения транспорт. Това си беше малко рисковано начинание имайки предвид огромния куфар с който пътувах.

За няколко долара влакчето между терминалите на летището ме докара до специалната ЖП гара. От там взех градския влак (PATH) до Penn Station New Jersey. И от там (понеже в Jersey City няма метро) взех PATH до спирката която беше най-близко до квартирата ми.

Та: квартирата. Обикновено резервирам през booking.com. Но сега реших да направя нещо различно. Така че реших да пробвам квартирите през airbnb.com. Бях чувал само добри неща за този сайт. Е, и лоши, но не за пътниците 🙂 Бях си резервирал няколко месеца предварително “луксозно студио на минути от Манхатън” при домакиня с полско звучщо име. От сайта ми взеха данните на картата и обещаха да вземат парите преди да пристигна и да ги дадат на домакина след като си тръгна. Лесно и ясно. Освен това сайта е пълен с информация за нещата които квартирата предлага и какви са правилата които трябва да се спазват. Друга особеност е че това не е точно резервация. Ти кандидатстваш и домакина трябва да те одобри. И явно услугата е доста популярна. Гледах едно интервю с директора им по Comedy Central. Човека каза че голяма част от запалянковците на световното в Бразилия са резервирали през тях. Оказа се че дори google now на телефона ми засече email-а с потвърждението от сайта и ми даде карта с указания как да стигна дотам и телефона на домакина.

Та, слязох аз на спирката на PATH и си помъкнах куфара през махалата към квартирата. Бях чувал не много възторжени отзиви за Jersey City. Така че се движех в режим на повишено внимание. Но тревогата ми беше напразна. Стигнах до къщата. Типична американска къща на 2 етажа с миниатюрна градинчица пред нея. Домакинята ме посрещна и ми показа стаята която беше точно до входната врата. Стаята се заключваше, имаше достъп до баня. За достъп до кухня се плащаше допълнително, но пък аз и не смятах 🙂 Стаята беше много уютна, с много книги (на полски за жалост), малко бюро и фотьойл. Беше се постарала жената да го направи уютно ! Почувствах се като на гости у приятел. За съжаление, като всички източноевропейци и домакинята не беше от най-приказливите, така че и аз гледах да се придържам към минимално общуване. Мааалко бях нервен за багажа, че имах 2 компютъра в чантата, но реших да не си позволявам да се тревожа.

miss_liberty_nycЗа другия ден имах резервация за корабчето до статуята на свободата в 10:00. Ама бях сглупил и вместо от кея на Jersey City го бях викнал от Battery Park в Manhattan. Така че се налагаше да стана рано, да се добера до Down Town и да съм там навреме за корабчето. PATH има две линии които пресичат реката между Manhattan и New Jersey. Едната е от моята квартира до световния търговски център. А другата е до MidTown (Times Square). Но се оказа (както дочух по-късно) че след трагедията от 11 септември тунела до световния търговски център нещо се е засегнал и от тогава работят върху него, но не успяват напълно да го оправят. И затова затварят тунела през уикендите. Така че избора беше: PATH до Mid Town и метро от там до Down Town или ферибот. Реших да опитам ферибота. Излюпих се в 6:00 и хванах рейса до пристанището (нямах точно пари, но човека ми даде билет за стотинките които имах за да не ми вземе банкнотата от 5 долара). Оказа се че фериботите тръгват в 8:00. Та имах време за типична американска закуска: геврек с крема сирене и кафе в Старбъкса до пристанището. Дори ти дават и отделно опакован пластмасов нож да си размажеш сиренето 🙂

Ферито пътуваше със скоростта на катер. Което беше жалко понеже гледката към DownTown и небостъргачите беше величествена. За жалост малко обаци се бяха събрали. Но пак си беше красиво.

След кратка разходка покрай брега на Хъдсън (и внимаване да не ме удари някой от стотиците хора бягащи покрай реката) стигнах до специалния кей с корабчетата до статуята на свободата. Бях забравил да си разпечатам билета, но нямаше проблем: просто си показах билета на екрана на телефона и ми дадоха хартиено копие. Имаше проверка за сигурност преди да се качим на корабчето. В стила на летищата. След това корабчето тръгна към Liberty Island. На слизане от корабчето валеше като из ведро. Но ни вкараха в постамента на статуята. И пак ни провериха в стил “летище”. След това ни дадоха по един аудио гайд. И ни пуснаха да се разхождаме из музея на постамента. Оказа се че статуята е куха. И вътре има торби пясък за да я крепят. И че са я направили и сглобили в Париж, преди да я разглобят и превозят до Америка. Интересно си беше. Постамента много ми заприлича на паметника на Шипка. Е, малко по-голям, но уредбата беше подобна. За жалост валеше много силно и не успях да видя нищо като от терасата на горния край на постамента.

ellis_island_nycСлед това обратно на корабчето и беж към града. Корабчето мина покрай Елис Айлънд. Това е било мястото където са държали под карантина новопристигналите имигранти. Нещо като бежански лагер. Но много по-голямо. И много хора бяха горди че предците им са минали от там. Това ме накара да се замисля за Америка и за хората които живеят там. Значи явно има начин да претопиш, или дори и не съвсем да претопиш, а да прегърнеш културата на всички тези имигранти, да я фокусираш в единно културно пространство и да позволиш на всички тези хора да допринесат за това общество спред максимума на възможностите си. Това е една задачка закачка която и на нас българите вече ни се налага да решаваме. И може би трябва да се поучим от държавите които са я решили вече.

bull_balls_nycС тези мисли стигнах обратно до Манхатън. Отидох естествено да почеша топките на бика на Broadway. Аз и стотиците китайски и френски туристи. И на Wall Street. И да се снимам пред NYSE (борсата). И пред American Express (заедно с картата ми естествено).

money_dust_nycНо понеже валеше като из ведро се шмугнах в музея на банковото дело. Мндааа, старата любов ръжда не хваща 🙂 Там видях прах от пари. И научих че в Америка има тонове злато на други държави. И че правят златен сетълмент като просто местят кюлчетата от една клетка в друга. И че обезпечаването на валутата с ценни метали било зле за икономиката. И че дълга на Америка е някаква астрономическа сума. Само не разбрах на кого ги дължи тези пари. Струваше си.

След това тръгнах по Broadway. Поразходих се още малко. Последната ми цел за деня беше Times Square. Беше поспряло да вали. Стигнах до там с метрото. Самия “площад” е образуван от пресичането под ъгъл на 2 улици. Както знаете улиците в американските градове са прави и се пресичат под прав ъгъл. Да, ама не и Broadway. Тя се вие през мрежата от прави и перпендикулярни улици и внася смут в системата. И част от този смут е Times Square. Там Broadway се пресича под много малък ъгъл с една от улиците от мрежата. Готино беше. Имаше възможност да се поседне на площада. Имаше я и топката на шиша с която отбелязват Нова Година. И хилядите магазини и неонови табла наоколо. И странните хора в различни костюми с които туристите се снимат. И станцията за набиране на новобранци на американската армия. Абе точно както е по филмите.

След площада понеже бях подгизнал а и вече беше късен следобед реших да се прибирам към квартирата. Хванах PATH понеже не ми се ходеше обратно до корабчето.

Прогнозата за следващия ден беше слънце. Плана ми беше Mid-Town. Първо Central Park, после 5-то авеню. И за следобеда Empire State Building. Не трябваше да бързам, така че се наспах и тръгнах по светло. Наистина имаше много слънце и никакви облаци, но пък беше доста студено. Пак ми трябваше якето. Лесно стигнах до Central Park. Там ВСИЧКИ алеи бяха пълни с бягащи хора. От всякакви възрасти, раси и форми. Сетих се как един бивш колега се опитваше да регистрира бягането като религиозна секта. Според мен най-истинския храм на тази секта трябва да се обособи в Central Park. Наистина беше изумително как тези хора по фанелки и къси гащи бягаха в (според мен) 10-15 градусовия студ. Дори имаше и някакъв организиран пробег: затворени алеи, доброволци подвикващи на участниците, маси с картонени чаши с вода, номера на гърдите на всички. Абе както си трябва. Дори видях един човек с апмутиран крак който тичаше с една от тези пружиниращи протези. И това ми се стори много нормално на фона на другите хора. Чак и на мен ми се прибяга ! Ама не бях с маратонки а и беше студено за мен.

Пресякох парка и тръгнах по т.н. Миля на музеите на 5-то авеню. Нямах време да разглеждам музеите, понеже един бивш колега който живее в Ню Йорк видял снимките ми от предния ден в фейсбук и решил да ми се обади. Та се бяхме разбрали да се видим на обед с него. Така че просто повърях по 5-то авеню (и да, покрай всичките богаташки сгради там) и си купих хот дог от една от стотиците колички по милята на музеите.

Този богаташки квартал ми остави много добро впечатление. Там явно живееха много богати хора. Но за разлика от Москва или София примерно техните сгради не бяха оградени с 2 ката огради, кучета и въоръжени пазачи. Най-много по един портиер и едно въженце. Което казва много неща според мен. В Москва и у нас явно богатите хора се страхуват от народа и се опитват да се опазят от народната любов. И същевременно се опитват неистово да навират богатството си в очите на същия този народ под формата на невъзможно скъпи коли и изчанчена архитектура. Това не го видях в Ню Йорк. Там всичко е много дискретно. Да, удобно за живеещите сигурно. Но не бутафорно и парадно. Просто удобно. Има един израз който използват в английския за да опишат тези хора, който според мен казва много. Наричат ги “captains of our industry”. Капитаните на индустрията ни. Нашата индустрия. Нищо че сигурно тази същата индустрия се притежава от тези капитани. Тя е нашата индустрия. И тези хора са водачите й. Ами според мен това не са просто празни фрази. Наистина го почувствах това на тази улица !

След това се върнах при бика за да се срещна с този колега. Той е единствения човек със зелена карта който не смята да подава документи за американски паспорт когото познавам 🙂

miss_poland_nycОбядвахме в мексикански ресторант на Times Square. И след това се запътихме към Empire State Building. Оказа се че и той не беше ходил там. Така че се получи добре. По пътя се натъкнахме на парад на поляците в Америка. Бяха блокирали няколко големи улици. Имаше полски знамена навсякъде, мис Полша Манхатън в открита кола, икони на прътове, много мазурка, и важни джентълмени препасани с ленти с полския флаг. Точно като италианския парад в “Кръстника”. Само дето не гръмнаха никого. Или поне аз не чух 😉

empire_state_nycМалко си променихме маршрута да избегнем парада. Но все пак стигнахме в ранния следобед до Empire State Building. Имаше 2 опции за публичен достъп : 86-тия етаж или на върха на иглата на 102 етаж. Решихме да не рискуваме и взехме билети за 86-тия. Понеже това е много полулярна сграда очаквах повече опашки. Но не беше толкова зле. Качиха ни на скоростния асансьор който не спира на всички етажи а само на някои. И с него до 80-тия етаж. Можех да почувствам как ми пукат тъпанчетата на ушите 🙂 Но явно бяха много добре направени асансьорите понеже не усетих ускорение или забавяне. От там ни качиха на локален асансьор до 86-тия етаж. И се озовахме на откритата платформа за наблюдение. Понеже бяхме на сграда която седеше стабилно и нямаше възможност да погледна директно надолу страха ми от високото не се отключи и успях наистина да се насладя на невероятната гледка към града, залива и небостъргачите. А и беше прекрасен ясен слънчев следобед, който много допринесе за ясната видимост. Въобще това е място което наистина всеки трябва да посети !

С това и този ден завърши. Изпратих колегата до терминала на феритата и след това отидох пеша до кея за ферито към Джърси. Вече се беше стъмнило, така че имах възможността да се полюбувам на осветените небостъргачи на Down Town и шантавите сгради на Mid Town на фона на нощното небе.

Приключих вечерта в един махленски бар който бях намерил предната вечер. От тоя тип в който човек му се иска да си е сложил бронежилетката 🙂 С татуиран барман. И само с бар, без масички. Въобще идеалното място за 1-2 Samuel Adams. Ако нещо ще ми липсва от това пътуване то е този тип барове. Ние все някак ги израждаме в ресторанти. Или механи. С масички и сепарета … пфу !

Та това е. Днес си стягам багажа и беж към летището и към дома.Както винаги към края на всяко пътуване дома започва много да ми липсва !

Но Ню Йорк е място което всеки трябва да посети. И не заради туристическите места. А за да усети духа на Америка. И да се почувства у дома в тази невероятна бърканица от нации и култури. И да почувства как няма ограничение на това което може да се постигне с труд и талант. Ако има такова нещо като световна столица то Ню Йорк определено е тази столица !

Още снимки тук.

До Дубровник и назад: панорамна обиколка на бивша Югославия

неделя, май 18th, 2014

Това е пътепис за пътуването ми с кола до и от Дубровник.

Отвори ми се малко работа в Дубровник. Погледнах полетите: през Виена и след това с малко самолетче до летището в Дубровник. Нищо запомнящо се. И реших : road triiip ! Малко далечко е. Ама никога не бях ходил по западните Балкани.

Gooogle Maps предложи 2 маршрута:

  • през Сърбия, Босна и Херцеговина и Хърватска
  • през Скопие, Косово, Албания, Черна Гора и Хърватска

Този през Албания изглежда да беше по-къс. Ама малко се уплаших от многото граници. А и от Косово също. Така че реших да не рискувам на отиване и тръгнах през Сърбия. Ама за всеки случай сложих и спалния чувал в колата 😉

През Сърбия

dubrovnik_otivaneТръгнах към 5:00. Бях пътувал до Виена преди 1-2 години, та пътя към Белград не ми беше чужд. Магистралата до София, след това южната дъга, гоним Калотина. Минах лесно на границата. Сръбските митничари се зачудиха на Great Wall-а ми. Ама си минах като лека кола.

На сръбската митница гледам се наредили 4-ма митничаря. Единия вика: ще качиш ли 4 човека до Ниш ? Обаче аз имах багаж на задната седалка и нямаше къде да го сложа (идеята за куфара ми в каросерията на камиончето не ми хареса). Казах им че имам много багаж. Намалиха на 1 човек. Съгласих се: кой ще откаже малко компания на път ? Качи се една млада митничарка. Униформена. Говореше английски горе долу. Приказвахме си за пътуване, ваканции и Северна Гърция. Много бързо мина пътя до магистралата в Ниш.

От Ниш е лесно, качих се на магистралата за Белград и газ, газ …

GPS-а ми даваше да изляза от магистралата до Крагуевац. Преди да сляза реших да допълня резервоара че ме чакаха планини и не ми се рискуваше. Спрях на една бензиностанция на магистралата. Имаше wifi. И Кафе. И взимаха VISA и AMEX.  Културна работа.

На излизане от магистралата имаше патарина.. взеха ми еквивалента на 5 USD. Взимаха VISA и AMEX. След това минах през Крагуевац. И покрай заводите “Застава”. Или каквото е останало от тях. Сериозно изглеждаща сграда от соц. модернизма. Нахлуха спомени.

Заводите "Застава"

От там се започна една безкрайна поредица от планински пътища и малки селца и градчета. Ако сте карали из Родопите ще се почувствате у дома. Само дето това беше над 500 км. Караше се с 80-90. И падаше до 50 в някои места. Спазвах ограниченията за да си нямам ядове с полицията. Не спрях никъде. Нямах сръбски пари а и не исках да имам.

Преди границата с Босна и Херцеговина явно беше някакъв парк или нещо такова. Имаше автобуси с туристи спрели по градчетата. На мен не ми направи много впечатление. Бях се нагледал на планина вече.

Границата с Босна и Херцеговина (Мокра Гора) беше една будка с бариера. Взеха ми 1 евро (добре че имах монети) еко такса. Дадоха ми бележка.

Минава се през Вишеград. Има много красив мост там.

IMG_20140424_134408

От там се започнаха едни тунели. Тунел от тунел. Представете си Триградското ждрело. Ама 40-50 км. Много красиво беше. Снимал съм. Дори и панорама има.

IMG_20140424_135307

След като се мине планината следват много километри хълмиста местност. Гони се Trebinje. Преди него има едно езеро което също беше красиво. След Trebinje започва слизането от баира в посока Дубровник. Едни каменисти баири и големи пропасти покрай пътя. Гледах само осовата линия че имам страх от високото 🙂

Границата с Хърватия беше една будка с бариера. Чичото ми погледна паспорта и установи че нямам печат от влизане. А и аз не помнех името на пункта през който влязох. Махна с ръка и ме пусна 🙂

Морето се показа. Но още пропасти край пътя. Пак гледах осовтата линия. Спрях на една отбивка да снимам Дубровник от високото.

IMG_20140424_175039

Като пристигнах беше 20:00 българско време.

kilometraj otivane

Дубровник

 

Самия град е разположен на баира над морето. Денивелацията е сериозна. Ама това пък предлага много добри гледки и изглежда много живописно. Улиците са добри. Ама работата с паркинга е малко тегава. Добре че имаше паркинг пред хотела.

Няма да разказвам за самия Дубровник. Много е красиво. Стария град е много много живописен. Обиколката на градските стени за ЗАДЪЛЖИТЕЛНА ! Има и много добри ястия от морски продукти : риби, миди, каламари. Малко е скъпичко. Ама зависи как караш. Според мен обаче за повече от 1-2 дена не си струва. Няма кой знае колко много за обикаляне.

А, и ако сте фенове на Game of Thrones : там са снимани повечето от сцените от King’s Landing. Започнали са в Малта, но после са дошли в Дубровник.

Наобратно през Албания

dubrovnik_vrushtane

Започнах да се чудя как да се прибирам. Говорих с един колега от Солун който също беше дошъл с кола. Той каза че пътищата през Албания били МНОГО зле.

Та реших да почета форуми. В един от българските форуми имаше описание на минаване през този маршрут. Споменаваха че Косово не приемало зелените карти на автомобилите и те карали да си купиш застраховка за 30 евра на границата. Ама пък пътя бил по-къс и нямало пропасти край него. А и имало и магистрала Косово-Алабания. Прекарах цяла вечер в чудене. Ама реших да опитам. Кога пак ще се върна там с кола ?!

Хапнах добре в хотела на сутринта, взех си партакешите и газ на юг. Пътя до границата с Черна гора беше добър : 90-100-110. През равното. Спрях да заредя на първата бензиностанция след като излезнах от Дубровник. Вземаха AMEX. На границата с Черна гора ми провериха зелената карта. И ме питаха каква е марката на колата. Нямали я в компютъра. От границата имаше много селца и паланки, та не се караше бързо. Много надписи на руски навсякъде. Явно е много популярно място за руснаците да си купуват имоти. Стигнах до морето. Кара се малко покрай него. До Каменари. От там се хваща фери за 15-на минути. Иначе много се обикаля. Феритата са малки, но много редовни. Взеха 4.5 евра. Платих с евро. Нямаше грижи.

IMG_20140427_092238

От там се кара покрай морето : Будва и до Бар. Преди Бар имаше едни табели за някакъв тунел и митница. Не завих натам. Може би трябваше ?!

В Бар започнаха да се виждат албански номера. Добре. От Бар GPS-а ме изкара от главния път и ме покрара през едни вилни зони и едни еднопосочни пътища през баира. Албанските номера изчезнаха. Реших да се върна. Тръгнах на обратно към главния път. Стигнах до един разклон и там имаше едни люде които продаваха зеленчук. Питам ги за Албания. Сочат ми планинския път от който се бях върнал. Викам си “ДА, ЕЙ СЕГА СЕ ВЪРЩАМ !” и продължих надолу към главния път. Спрях на една отбивка и огледах картата.

Пътя който GPS-а ми препоръчваше беше напряко през планината. Но главния път обикаляше планината от юг. И беше малко по-дълъг. Ама пък беше главен път. Реших да карам по него. Стигнах Ulchinj.Там питах на една бензиностанция и ми махнаха напред към Vladimir. Пътя премина в селски, но пък поне не беше през баира. Пак се появиха коли с албански номера. И дори в един от завоите срещнах автобус с български номер от Пловдив 🙂 ДОБРЕ !

Стигнах КПП-то с Албания. Имаше опашка. Ама се мина лесно. От албанската страна на границата имаше цигански катун.

Тръгнах да гоня Шкодра. Пътищата бяха селски, но пък през равното и нямаше много дупки. 80-90. От Шкодра се следват табелите за Тирана. И се гони Lezhe. От него се гони началото на магистралата за Косово. Има табели. Пък и GPS-а си го знаеше.

Магистралата е разкошна ! Имаше табела в началото й че е правена от Австрийски компании. През тези баири се кара с 130. Сериозна работа ! Има много стопаджии. Реших да кача едно момче. Нищо не говореше : само албански. А пък аз дума не разбирам. Махахме с ръце. И му сочех имената в GPS-а. Вози се към 50 км. с мен. И слезе на една отбивка в средата на нищото.

Много лесно стигнах до края на магистралата.  Припи ми се кафе а пък и други неща ми се правеха. Спрях на едно крайпътно кафе. Очаквах да ме порежат, но ми взеха 70 евроцента за кафе с мляко. И тоалетната беше безплатна ! На касовата бележка която ми дадоха имаше цени и в леки и в евро ! После кой бил изостанал !?

Стигнах Косовската граница. Бях чел че сърбите се мръщели като видели Косовски печат в паспорт и затова прибрах паспорта и приготвих личната карта. Нямаше грижи с нея. Както и очаквах ме накараха да сляза да си купя застраховка от една будка на 30-на метра от пункта. Оказа се че еврата които трябваше да платя са 77 а не 30. Понеже пишело truck в талона ! Изпсувах и платих в брой. Добре че имах евра в мен.

През самото Косово няма как да се обърка човек. Кара се по магистралата до някъде и след това се слиза за Stimle. Навсякъде по градовете има албански знамена. Тая държава няма да я бъде дълго. Имаше централа на Нато в един от градовете. Те са и полицията по улиците. Има БТР-и вместо патрулки. Странно.

От там се гони Качаник. И “Македония”. Спирах няколко пъти да питам. Лесно ме насочиха.

Пътя към Македония действително е хубав. В ниското е и няма завои. Стигнах на Македонското КПП по залез. Питаха ме накъде съм тръгнал. Викам в къщи. Лесно минах 🙂

От КПП-то до магистралата в около Скопие е 30-на км. От там е ясно. Патарини през 30-на км и плащане на малки суми. Още имам македонски денари, които ми върнаха от 5-те евро на първата патарина. Имаше избори в Македония този ден. Много се смях на местното радио 🙂 Не мога да не се смея на македонския. Думите са същите но имат малко по-друг смисъл. И звучат много смешно с нашия си смисъл 🙂

Заредих на околовърстното в София. И се добрах до дома към 10:00 местно време.

kilometraj vrushtane

Вместо заключение

Кой от двата маршрута препоръчвам ?

И двата са интересни. Разстоянието е горе-долу едно и също. И има какво да се види и по двата.

Косово се оказа много ключово място на Балканите. От там се стига до всички места много лесно. Сега разбирам защо войната беше за него.

Пътя през Албания е по равното, по-лесен е, но пък има много граници за минаване. А и тази застраховка в Косово сериозно накопонява везните срещу него.

През Сърбия няма изненади, но пък е планински път и се кара бавно.

Иначе разстоянието е горе долу едно и също.

Така че ги минете и двата ! 🙂

Ето още снимки.

Направи си сам … пътуване. Втора част : Резервации за пътуване.

петък, ноември 1st, 2013

Време е да продължа да ви разказвам как да си бъдете сами туристическа агенция.

След като сте прочели първата част се надявам че сте успели да си направите план на обектите които искате да посетите. Но трябва да стигнете до тях. И да имате къде да преспите след като ги разгледате. Ще започнем със стигането.

Резервации на пътуване

Винаги плана се започва първо с резервациите за пътуване ! Хотели много и датите лесно се избират. Но с превозните средства не е така. Особено ако искате да не платите крак и ръка за транспорт. Много е важно да имате поне предварителна идея как ще се придвижите. И да направите резервации по интернет. По-лесно е така. Не да губите време след това да купувате билети или да търсите превоз на място. Аз обикновено гледам да резервирам всичко. Или поне да проуча предварително как да се придвижа да всяка от целите ми. Включително трансфер от/до летище. И между точките които искам да видя. Идеята че “ние веднъж да стигнем там, все ще се придвижим” е рецепта за изгубено време, нерви и пари според мен.

Според мен има два вида транспорт: основен (който преодолява по-голямата част от разстоянието) и спомагателен (за придвижване на място преди и след използване на основния транспорт). Планирайте и двата ! И нанесете корекции в плана за местата които ще посетите в зависимост от ограниченията или възможностите които те предлагат.

Вида транспорт зависи от разстоянието да обектите ви. Избора е автомобил, автобус, влак или самолет. Ето горе долу как избирам аз между тях :

Автомобил

Като основен транспорт : Във фирмата в която работя има правило : ако ще ти се наложи да пътуваш повече от 4 часа с кола, помисли сериозно да хванеш самолет вместо това.  Но пък съм правил и 10 часови преходи. Просто обичам да шофирам. Да, доста по-уморяващо е с автомобил, но наличието му там където отивате е допълнително предимство понякога. А и някакси по-пълно усещаш пътуването като шофираш. Екологичния аспект също не е маловажен. Съвременните самолети вредят на околната среда много по-малко от масовите автомобили на единица пътуване. Но в крайна сметка всичко е въпрос на цена. Така че ако пътуването с кола ви е опция е важно да знаете какво да очаквате като разходи. За радост повечето от съвременните GPS програми ви дават възможността да въведете разхода на гориво на автомобила ви и цената на горивото и след това ви дават и разходите за всяко пътуване. Естествено че не е точно, но пък за ориентиране е добре. Друга опция са сайтове като ViaMichelin които директно ви дават всички разходи (включително и пътните такси) за даден маршрут. Разходите за пътуване с автомобил не са само горивото ! Има и пътни такси, такси за ферибот, можете да сметнете и амортизацията на автомобила (ако е ваш личен) или наема (ако не е). Специално за пътните такси се пригответе със съотвения начин за плащане предварително, за да не свършите като мен в оградения проход на пункта за плащане на моста на Босфора с 4 коли зад мен и без никакъв начин да платя (трябваше специална предплатена карта) таксата за да се отвори бариерата 🙂 Въобще пътуването с автомобил е една уморителна и скъпа, но много предпочитана по емоционални причини опция. Аз лично обичам да връщам дълга си към околната среда и обществото като качвам стопаджии когато мога. Но има и сайтове за т.н. carpool чрез които да си намерите с кого да си споделите разходите за пътуването ви.

За мен лично GPS програмата е нещо без което не тръгвам на дълъг път. И то най-добре на специализирано устройство. Да, смартфоните и таблетите изглежда да могат да го заменят. Но на когото не му се е налагало да спира за да охлажда прегрял телефон през лятото той не знае защо специализираните устройства са си по-добре. Ако не искате да ви разсейва GPS-а и се ориентирате добре по принцип поне си разпечатайте маршрута от Google Maps или ViaMichelin. И при всички случаи внимавайте за табелите по пътя ! Понякога и най-добрите GPS програми се лъжат !

Като спомагателен транспорт: Това е царството на автомобилите под наем и такситата. Тук правилото е : търси сделката. А сделки има. Примерно kayak има опция за търсене на автомобили под наем в даден район. Друг вариант е да проверите коя от авиокомпаниите от която имате членска карта предлага отстъпки или премии при наемане на автомобили от дадена компания в даден район. Важно е също да внимавате колко далече от мястото на прекачването е пункта на компанията за автомобили под наем. Примерно в САЩ не е рядко срещано да пътувате с влакче от пункта за връщане на автомобилите от/до летището. А не забравяйте че има и страни в които да шофираш сам е нещо което не се препоръчва и на най-смелите (в Индия примерно наемането на кола без шофьор е много лоша идея). Wikitravel обикновено ви ориентира в това кое е добра идея и кое не е. Сайтовете на летищата (ако основния ви транспорт е самолет) дават също ценни напътствия. Но не забравяйте че цената на автомобила под наем не е единствения разход. Трябва да знаете къде ще го пракирате. Има ли пътни такси и как се плащат (примерно в Индия дори и да се возите с такси пътните такси си ги плащате вие. В Брой !). И дали не си струва малкото неудобство да вземете обществения транспорт вместо това да се врете с автомобил в центъра на града.

И накрая един съвет от мен : спред един колега компаниите за автомобили под наем са в бизнеса с продажба на много скъпо гориво. Винаги зареждайте автомобила преди да го върнете. И никога не се връзвайте на офертите за предплатено гориво или да ви го дозаредят като го върнете. Обикновено ще платите в пъти повече ако им се доверите !

Влак

Не съм използвал влак като основен транспорт досега. В списъка ми за неща за правене е. Основно съм използвал влакове като допълнителен транспорт (обикновено към въздушния). Има някои страни където пътуването със влак е религия. И е много много удобно. Според моя опит това са Германия, Великобритания, Франция и Индия. Влаковете там са предпочитан начин на транспорт вътре в страната. А и, специално в Индия, са също и луксозен начин да разгледаш страната. В Германия Deutsche Bahn има партньорство с Lufhansa и предлага комбинирани пакети : самолетен билет и билет за влака. Имайте предвид че в някои държави цените на железопътните билети може дори и да надвишават съответните самолетни билети ! Има много хора които се страхуват да летят. И железниците се възползват от това 🙂 Иначе повечето големи градове имат влакови връзки с предградията и те са един много удобен начин да разгледате. Wikitravel има част от това в секцията “да разгледаме наоколо”. Особено за по-дългите пътувания които са централни в плана ви е добре да резервирате предварително онлайн ! Започнете със сайта на железницата (google translate може да ви свърши добра работа). След това ако не ви позволява да резервирате директно потърсете агенти които да резервират от ваше име.

Самолет

Досега съм използвал самолет само като основен транспорт. Аз лично предпочитам да си резервирам самолетните билети сам онлайн. Но съм срещал хора които смятат че 10-те евро или долара които резервационните бюра взимат са най-добре похарчените пари 🙂 Според мен да разчиташ на посредници обаче е да си ограничиш опциите. В интернет вече има достатъчно информация за всички видове полети (е, освен чартърите които туристическите компании организират) така че единственото което тези бюра спестяват е малко време. Но според мен ме ощетяват откъм избор. Така че предпочитам да намеря времето и да резервирам сам. И тук правилото е : търсете сделката. И резервирайте рано. Или в последния момент, ако плановете ви позволяват да изчакате и да поемете риск пътуването ви да пропадне. Цените на самолетните билети са като прогнозата на времето. Има някакви правила, но те са по-скоро емпирични и в никакъв случай не са точна наука. Kayak има дори и опция да се “абонирате” за цените по маршрут и те ще ви пратят e-mail когато най-ниската цена по този маршрут се промени във времето 🙂 Аз лично резервирам възможно най-рано, веднага след като реша че ще пътувам. И обикновено взимам non-refundable билети. Да, има риск че пътуването ви може да пропадне по някаква причина. Но цените на “гъвкавите” билети обикновено са много по-високи отколкото този риск според мен.

Започнете с мета- търсачките. Това са сайтове които търсят полети във всички авиокомпании. Аз използвам няколко за да сравня : Kayak и Amadeus примерно. Има и други. Преди имаше и български такива. Предпочитайте търсачки от страната от която ще излитате или в която ще кацате. Google is your friend ;). Но всички рано или късно стигат до една и съща база данни. Така че не се увличайте.

Тук е времето да си “играете” са датите. И дори с летищата, Примерно на мен от Пловдив Софийското летище ми е най-удобно за тръгване. Но не забравям и Истанбулското и Солунското 😉 Понякога цената и удобството оправдават допълнителните няколко часа да стигнеш до някое по-отдалечено летище. Но внимавайте и с удобствата които летището предлага. Добрия наземен транспорт от/до града и евтиния паркинг ако стигате до там с кола могат да “отместят” скъпия полет и да го направят по-разумен от алтернативите които на пръв поглед са по-евтини.

Сега е време да изберете “добър” полет. Според мен добрия полет :

  • те кара възможно най-близко до там където отиваш.
  • те взима възможно от най-близко до там от където тръгваш
  • не те кара да ставаш посред нощ
  • не те кара да се чудиш как да се придвижиш от непознато летище до непозната локация в непознат град посред нощ
  • не те кара да висиш десетки часове по трансферни летища
  • не те кара да губиш време да преминеш през повече от колкото трябва трансферни летища
  • няма голям шанс да ти повреди или загуби багажа
  • няма голям шанс да закъснее или да бъде отменен
  • кара те да се чувстваш добре от обслужването което получаваш на борда

Естествено че има начин да се превърне всеки от посочените по-горе недостатъци в предимство. Примерно има хора които използват големите престои в трансферни летища да разгледат града в който са те. Но ако не пътувате заради самото пътуване тези съображения са добър критерий 😉 Лошото е че и авиокомпаниите ги знаят. И са сложили цени срещу всяка от тях. Обикновено “по-лошите” полети са и по-евтини. И има повече места до по-късно. Така че сигурно ще ви се наложи да сложите цена срещу всяко от тези и да прецените какво точно искате да платите и какво ще изтърпите 🙂

Ако всички други условия са равни най-добре е да се придържате към любимата си авиокомпания. И да изразите любовта си като си вземете карта за членство към нея. Точките за лоялност на авиокомпаниите не са въобще за пренебрегване. Те ви дават статус (ако сте frequent traveler имате достъп до ложите по летищата, приоритетните опашки за багаж и чекиране. И въобще достъп до по-човешко отношение), безплатни ъпгрейди на полетите (да, ИМА разлика между бизнес и туристическа класа на дългите полети) и т.н. Така че събирайте точките ! А и честото пътуване с една авиокомпания ви дава сигурност и ви спестява време понеже знаете какво да очаквате. В тоя свят авиокомпаниите са сдружени на няколко големи обединения : Star Alliance около Lufhansa и United; SkyTeam около Delta, Air France и KLM и OneWorld около British Airways и American Airways. Сигурно има и други, ама тези щом и аз съм ги чувал …

Обикновено не е добра идея да “месите” полетите. Т.е. да вземете полет от едно сдружение и да продължите с друго. Не че няма и такива полети, но обикновено в тях винаги има проблеми и неуредици. Едно време когато от София летеше само БГА Балкан ни караха да се чекираме отново на трансферните летища. Ей такива проблеми имам предвид 🙂

След като си изберете “вашия” полет от сайтовете търсачки е време да резервирате. Аз никога не го правя от самите сайтове търсачки. Малко съм чувствителен на кого си давам номера на кредитната карта. Много сериозно бих се замислил да го дам на някой агент. Не че съм имал проблеми, но малко предпазливост не вреди. Така че след като си избера полет винаги отивам на сайта на авиокомпанията която съм си избрал (или на тази авиокомпания от същото обединение с която се чувствам по-сигурен) и резервирам от там. Ако не е някоя малка авиокомпания с 2 самолета разбира се. Тогава избирам най-големия посредник който я предлага и ползвам него. Важното е да имате сериозна организация на която сте платили. За да има на кого да се оплачете ако се объркат нещата. И да, запишете си номерата за спешни контакти при проблеми !

Не бързайте като минавате през екраните на резервацията. Четете всичко и мислете. Дявола е в подробностите. Някои от авиокомпаниите примерно не включват по подразбиране багаж или избор на место в цената. Или пък летищните такси. Така че внимавайте да не се налага да до-резервирате после. Или да не би на пръв поглед евтиния полет да стане по-скъп от бизнес класата на друг.

След като направите резервацията ви изпращат на e-mail адрес електронния билет и потвърждението.

Резервацията е един 6-символен буквено-цифров низ. И той е уникален за вашето пътуване. С него можете да проверите какво точно сте резервирали на сайтове като CheckMyTrip. Или да споделите плановете си за пътуване с някого (посрещач, агент). Или да се чекирате на машините на летището за да не чакате. Така че си го запишете или запомнете. Аз лично изпращам e-mail-а с потвърждението директно на trips@kayak.com. И сайта обработва бележите и ги добавя до пътуванията ми там. Освен това ги и пази. Така че имам още едно копие ако ми се наложи. А и ги добавя в календар за който мога да се абонирам от Google Calendar и календара на смартфона ми 🙂

Електронния билет има дълъг цифров номер (999 9999999999). Той съдържа информация за цялото ви пътуване. Разпечатайте си го ! На хартия ! И си го пазете докато го използвате целия. В някои летища не може въобще да влезете без него. Да, няма логика на пръв поглед в това което казвам. Но в сигурността по летищата често е така 🙂 Освен за този краен случай хартиеното копие на този билет ще ви помогне при проблеми с полета. Ще имате какво да подхвърлите небрежно на агентите от гишетата по летищата 🙂

Запазете електронните копия на билета и резервацията в любимата си “облачна” интернет услуга във формат който се чете от всякакви устройства и компютри. Аз използвам PDF. В случай че ви откраднат багажа или ви свърши батерията на телефона и лаптопа възможността да отворите и разпечатате тези документи от летищен или хотелски компютър е безценна !

Пак стана дълго, та ще спра до тук. Остава да обясня как се резервира хотел и да споделя някои трикове при самото пътуване.

Магията на старата викингска столица: по работа в Норвегия

сряда, март 13th, 2013

Много се е изписало за Севера. И за викингската цивилизация. И как тя е напълно различна от нашата и от средиземноморска цивилизация. Та дори и аз бях пълен с клишета дълго преди да пристигна в този край на света. Клишета като това за пресметливостта на хората от Севера идващо от “Малката кибритопродавачка” на Андерсен. И за суровостта на страшните войни завладели половината Европа и послужили за извор на родова гордост на германци и англичани. Или за магията на тези земи от скандинавската митология. Така също и за доверчивоста на този народ към троянския кон на римския принцип “Divide et Umpera“. Да не забравяме и абсурдния и трудно смилаем от чужденци хумор на тези хора ясно показан във филми като “Краля на кърлинга” …

И още много, много други.

Поради всичко това ми беше много много трудно да отделя митологията от фактите когато стъпих на летището в старата викингска столица Нидарос, днешен Трондхайм. Нидарос ??! Сериозно ?! Кой друг народ си кръщава столицата “делтата на река Нид” само защото е построена там ?!? Не мисля че някъде другаде може да се намери такава пълна липса на суета. В национални размери. И като казвам нация имам предвид цялата скандинавска нация : Швеция, Норвегия и Дания. Ще попитате защо не и Финландия. Финландия е на един цял свят разстояние. Като език, култура и отношение към света. Присадка в този полуостров на Европа. Много стара присадка да, но определено присадка.

Норвежкия, шведския и датския са практически диалекти на един език. Само че всички мислят за всички други че говорят “смешно”. И шведи са ми го казвали за датчани и норвежци, и норвежци за шведите и датчаните. Не съм имал късмета да общувам много с датчани (да, имах едно бизнес пътуване в Копенхаген навремето, но то беше основно общуване с други туристи на един банков конгрес), но съм сигурен че и те така ще кажат за шведския и норвежкия 🙂

В това няма нищо изненадващо : и ние българите мислим че македонците говорят смешно. Сигурно и те мислят така за нас. Към това мога и сръбския да включа. А и в по-малка степен и другите славянски езици. Но освен с македонския връзката на българския с никой друг от тях не е на същата степен на близост като 3-те скандинавски езика. За скандинавския ролята на полския или чешкия се играе от германския и северно-английския.

И приликите с Македония и България свършват до тук. Скандинавските страни никога не са били владяни за дълго време от някоя чужда държава. Да, били са в различни конфигурации и съотношения помежду си, но никога не са били под чуждо културно влияние. Точно обратното, те са оказвали “културно влияние” над голяма част от северна европа, островите по северните морета (включително и голямата група острови които се наричат британски), та чак до северна америка. И както можете да си представите това културно влияние се е изразявало основно в, както гласи популярния български израз, бой, е**н и скандинавска музика (поради липса на гръцка).

Интересно е да се отбележи обаче, че почти никой в Скандинавия не е фиксиран върху миналото и историята. Да, хората помнят някои основни факти, а и я има тази до болка позната на Балканите жилка “не е важно ние какво ще направим на това или онова състезание, важното е да натупаме шведите”. Но тази силна национална страст която съществува по нашите краища не съм я виждал тук. Поне не при хората с които общувах. В Скандинавия те е по-скоро едно тихо постоянно течение целящо да изблъска клечките и утайките далече от извора. Никой няма да напсува или набие вражалеца както става при нас. Или да пирува с него цяла нощ. По-скоро ще го игнорират и ще го оставят да измръзне до смърт. Така де, да си се оправя ! Но ако не представляваш заплаха, а си полезен по някакъв начин нещата коренно се променят. Тогава хората тук ще положат усилия да ти се отплатят според заслугите : ще ти говорят бавно на перфектен английски, ще те разведат наоколо и ще те поканят у дома си на вечеря. И това без нито следа от типичното за нашите краища митологизиране на чужденците. Дори не мога и да си представя как някой от скандинавските ми колеги произнася знаменитата българска фраза “Шшшшт, да не се изложим пред чужденците !”

Ето някои интересни факти за самата Норвегия които ми направиха впечатление:

  • светофарите за пешеходци на кръстовищата може да светнат зелено и за четирите пресечки. В тези моменти хората пресичат по диагонал ако им е натам пътя.
  • много е трудно да си купиш твърд алкохол : магазините където го продават са държавен монопол и затварят в 17:00. И затова хората яростно и масово купуват алкохол по летищата на път за Норвегия. Но добра бира и вносно вино има навсякъде.
  • Храненето по ресторанти от всякакъв вид е много скъпо. Не че няма хора в тях, но взимането на храна за в къщи не е масов спорт.
  • Норвежците са луди на тема спорт ! Всеки от колегите в офиса се е отдал много сериозно на някакъв спорт и имат постижения които не са за пренебрегване. Навсякъде в града могат да се видят огромни фитнес зали, които са постоянно пълни. И снега не е пречка нито за бягане нито за колоездене. Честа гледка са хора каращи спортни велосипеди с гуми с шипове под снега. Или бягащи по леда хора с шипове по маратонките си.
  • В страната има немалка група от чужденци, но те без изключение говорят норвежки и са усвоили голяма част от навиците на местните жители.
  •  Досега не съм видял норвежец, който да не говори перфектен английски. Включително хората събиращи вторични суровини по кофите. Явно е задължителен (или поне много популярен) в училище.
  • Жените в Норвегия са напълно еманципирани. Дори нещо повече, не съм сигурен дали мъжете не са малко нещо дискриминирани дори 🙂 Във всеки случай обаче тази увереност при жените не изглежда грубо и може да бъде много атрактивна.
  • Жените които не са естествено руси в подавляващото мнозинство от случаи удрят по една руса боя. Внимание ! Усещам сериозна дискриминация на брюнетките ! Рижите са си ок обаче. Но пък са рядкост 🙂

Никой пътепис за Норвегия няма да е честен и пълен без да споменем цените. Те са абсолютно високи според всички колеги с които съм посещавал тази страна. Без изключение : американци, европейци и азиатци. Всички са единодушни че едвам се вместват в дневните 🙂 Сигурно има начини да се поминува разумно в тази страна, но 25 лв. за мак-меню (всеизвестния биг-мак индекс) ми идва в повече !

В транспорта нещата са подобни : 31 лв за двупосочен билет от/до летището, към 5 лв за литър дизел и т.н.

Това за жалост включва и полетите към тази красива страна : нормален билет в туристическа класа от България е в ценовата категория на полетите за Сан Франциско ! За Трондхайм се лети или през Осло, или през Амстердам. Има и някакви полети до Лондон, но не са много редовни. Летището в Осло според мен е по-добрия избор, нищо че стават две смени от София. Това е едно от малкото летища в които може спокойно да планираш не повече от час за трансфер. Толкова е ефективно ! Да, верно е че сменят обявените гейтове за полетите постоянно (което съм виждал само по индийските летища). Затова е разумно да седне човек до някое от информационните табла за да не се окаже че чака на грешния гейт в един момент 🙂

Връзката през Амстердам обикновено включва сериозно чакане : имало е и 3 и повече часа да кисна на това неуютно летище. Та не я препоръчвам, освен ако не смятате да прекарате една вечер в прекрасния град Амстердам.

Летището на Трондхайм се намира на около 30 минути път с кола от града. И няма влак. Но пък има тръгващи на всеки 10 минути автобуси, които започват да вървят от 5:00 сутринта. И в тях има безплатен wifi ! Все пак 30 мин. са си 30 мин. Особено ако трябва да се хване ранен полет. Затова аз обикновено резервирам последната вечер от пътуването ми в хотела, залепен до летището. Верно че стаите са толкова тесни че ти иде да си прережеш вените в тях и няма нищо освен летището и скали наоколо, но бутилка вино и добра игра на “цивилизация” обикновено оправят нещата. А и винаги може да се броят излитащите и кацащи самолети 🙂 Колегите ми казват на този номер “spending the night in Hell” 🙂

Повечето хотели в които съм бил предлагат прекрасна закуска. Някои от тях имат и включен в цената денонощен студен бюфет. Според норвежките традиции закуската е важно ядене. Обяда обикновено е лек и набързо (а и повечето хора си носят кутийки). Основното ястие за деня е ранната вечеря. Според колегите ми обикновено към 17:00. След това се прихапва нещо преди лягане. Така че наблегнете на закуската и бъдете готови за сериозна вечеря 🙂

Няма норвежка кухня. Поне не нещо силно традиционно. Само ведъж ни водиха в някакъв традиционнен (и много скъп) ресторант по коледа да ядем типична Норвежка коледна вечеря, състояща се от месо от лос и мноооого мазно свинско с картофи. Яде се нормалната световна кухня. Да, има много много добра риба (веднъж викнахме суши ! Ами няма толкова прясна риба !), която дори се е използвала и като валута навремето, ама никой от местните не набляга на нея. Яде се основно по етнически ресторанти : стекхаусове, индийски, азиатски и италиански ресторанти и т.н. народности. Гръцки ресторант не видях. Но пък е и разбираемо, при тези цени на зеленчуците ! Иначе за рибата може да се напише цяла поема ! Има едни парченца които сервират в сос от горчица като нещо което да сложиш на филия. Горещо ги препоръчвам ! И сьомгата естествено. Макар че според норвежците тя не става за ядене, понеже е изкуствено отглеждана във ферми във фиордите и те я смятат за промишлена храна. Дори говорят с лека ирония за нея. Ходи ги разбери ! 😉

Шопинга в Трондхайм е не много разумен спорт за чужденци. Да, понякога може да се хване някое и друго намаление за зимна екипировка извън сезона. А и връщат ДДС на туристи от ЕС на летището. Но като цяло цените са такива че по-добре да се пазарува от фришоповете по летищата на връщане 🙂

Времето е бих казал меко за Скандинавия, благодарение на морето и Гълфстрийм. Казаха ми че така било само по крайбрежието. Навътре в сушата било доста по-студено. Затова не съм и ходил да проверя 🙂 Трондхайм не е достатъчно на север за да има 24 часа слънце през лятото и 24 часа тъмнина през зимата. Но само малко не му достига. Ходил съм през декември : има светлина само 2-3 часа на обед (по което време така или иначе сме в офиса). Постоянна вечер. Щях да се хвърля от прозореца на хотела към края на седмицата. Ходил съм и през юни. Има тъмнина само от към 23:00 до 2:00 през нощта. Добре че хотела имаше гумирани завеси. Едвам ме спасиха ! Така отгърмяхме с един колега 6 часа вместо 2-3 на вечерна бира, защото подсъзнателно се доверих на слънцето да ми каже кога е време да си ходим 🙂

Такситата в града са толкова скъпи че ме е грях да ги използвам, независимо че фирмата покрива разходите. Но пък Трондхайм е идеалното място за ходене пеша ! Разходката от хотела до офиса е около 3 км, които се минават за 1/2 час спокойно ходене. И това е идеалното събуждане и завършек на работния ден. До скоро ми трябваше GPS (нали съм известен с лошото си ориентиране), но вече мога и без него 🙂

За скандинавския дизайн няма дори да споменавам. Не съм достоен 🙂 Толкова е оптимален и изчистен, че моя многословен стил само ще го принизи. Само ще кажа че кошчето в банята на хотела на летището представлява една щипка, на която е надената найлонова торба. Просто, ясно, функционално. Не мога да живея така 🙂

Дали бих се върнал като турист в този град ? Сигурно не. Не и с моите доходи де. Но пък съм благодарен на съдбата че ми позволи да го опозная и да се харесаме 🙂