Archive for the ‘Personal’ Category

Историята в графичен вид

четвъртък, ноември 22nd, 2018

Страхотна графика ако сте любител на историята, благодарение на http://www.visualcapitalist.com/histomap/

За пастира народен и пастира божий

петък, ноември 9th, 2018

Искам да ви разкажа за 2 срещи със случайни хора които имах в един следобед на връщане от летището които ме накараха да се чеша по главата през целия път до в къщи.

И да ви оставя сами да отсъдите защо и какво. И кой крив. И кой прав. И каква е връзката с хала на който сме.

Та ето:

Народните пастири

Значи, връщах се от командировка във Франкфурт. Реших да мина да оставя нещо на някого в София преди да дръпна към къщи по магистралата. Не познавам целия град, та си пуснах GPS-а и заследвах тънката синя линия. По едно време, малко преди целта ми, в малките квартални улички, чух зад себе си сирена. Погледнах в огледалото: полицейска кола. ОоооК. Спрях. Дойде полицая: “офицер еди кой си, рутинна проверка”. Дадох документи. Провери как са ми документите. И започна да обяснява: на улица н’нам каква си не съм отстъпил предимство и “замалко съм щял да ги смачкам”. Мачкам каскета и муча нещо. След това ме попита дали имам неплатени глоби. Ами нямам. Пауза. Попита ме какво работя. След като получа този въпрос обикновено ми е ясно какво следва. Заопипвах банкнотите в джоба и измрънках ” ‘ми … с компютри”. Попита ме къде живея. Ами в Пловдив. И взе да ми обяснява: “то, сега, трява да напишем акт, ще ти вземат точки”. Пак мачкам каскета и муча. Примирявам се със съдбата демек. Пак обяснения: “ще трябва да пратят талона по вътрешна поща … знаеш как се бави …”. Знам, да. Чакал съм го да си дойде и преди …. Пак пауза. И пак обяснения “Ама то днес е празника на полицията. Така че внимавай друг път…” Пак пауза … и надежда в очите … аз пак мрънкам нещо … Даде ми документите и вика “това е от нас”. Тръгнах си по пътя. Внимателно. С мигач и т.н.

Божия пастир

Аз обичам да качвам стопаджии. Пътувам сам през доста от времето. А и навремето съм се возил и аз. Та обикновено гледам и ако има някой който не изглежда че ще ми забие шило във врата го качвам. На Църна маца обикновено има хора да чакат та винаги гледам. И този път така. Гледам един отец маха. С монашески одежди и брата. И доста слаб. Виждал съм го и друг път да чака. Но сега никой не спираше та реших че е мой ред. Спрях. Човека остави относително нова чанта за лаптоп и сакче на задната седалка. Представи се: отец Х (не помня имена). Извиних се за разхвърляната кола. Тупна ме по главата и каза “важното е тук да е оправено”. Засмях се. Имаше смисъл в това което каза. Попита ме дали искам да ме благослови. Щял само 100 лв да ми вземе. И после вика “майтап бе”. И икони бил рисувал. Не проявих интерес и измрънках нещо че имам само карти в джоба. Редовния ми трик като искам да се отърва от нежелан сейлс пич. Но той спомена че имало банкомат на близката бензиностанция, извади шишенце с вода (надявам се светена), поръси ме и започна да чете благословия. Прекръстих се когато ми каза и целунах кръста. Даде ми и иконка. Ламинирана. 2х2 см. Бръкнах в джоба и дадох 20-те евро които ми бяха останали от командировката. Не че нямах лева. Имах. Ама вече бях смутолевил че имам само карти. Попита ме дали ги давам от сърце. Заявих че да. То и така си и беше. Слезе след около км, преди разклона за едно от баровските софийски предградия. Като не забрави да ми напомни да го изчакам да си вземе чантата. Явно и той ми вярваше толкова колкото и аз на него.

До Цариград и назад … с влак

вторник, октомври 30th, 2018

Истанбул. Цариград. Константинопул. Изберете си име. Аз ще се придържам към сегашното 🙂

Харесва ли ви или не но това е Града в нашия край на света. И съм сигурен че много от предците ви са предприемали това пътуване. Или са искали да го предприемат.

Аз летя относително често. И понеже Турските авиолинии са голяма и развиваща се авиокомпания често се намират много добри полети от Истанбул. И, макар че понякога е по-евтино да се лети от София през Истанбул, сега (явно с евтината турска лира) е по-евтино да се лети от Истанбул без да се минава през София.

Лети се от летището в европейската част на града: Ататюрк. Мога да се похваля че само пеша не съм ходил до това летище: ходил съм с кола и с автобус и съм летял през София.

Но в този случай реших да пробвам линията която дори и премиера похвали и да пътувам с влак. Единствената ми база за сравнение на по-дългите пътувания с влак със спални вагони е едно пътуване от Москва до Ижевск през 2012.

Билети се купуват от гарата. Онлайн продажби няма. Продажбите на билети започват най-рано 1 месец преди пътуването. Трябва да си носите валиден международен паспорт. Поне на гишето в централна гара Пловдив взимаха банкови карти. И ми дадоха билет 2-ра класа с место в първа класа. Обадих се отново да питам но грешка нямаше. Струваше към 140 лв.

В уречената петъчна вечер (влака тръгва от гара Пловдив в 23:40) си стегнах куфара и отидох до гарата. Оказва се че по това време на гарата нищо не работи: няма кафенета, няма НИЩО за хапване и дори няма и вода. Само машините за кафе работеха без грешка.

По някаква причина назначиха влака на 3-ти коловоз. До там се стига като си изтътриш куфара по едни доста стръмни стълби и след това го затътриш обратно нагоре пак по също толкова стръмни стълби. Ескалатор има. Но не работи. И от другата страна на същата платформа имаше влак за Варна. Защо не го вкараха на празния 1-ви коловоз (със директен достъп от гарата) така и не разбрах.

Както и да е, затътрих си куфара и седнах и зачаках. Пристигна един турски локомотив и няколко турски спални вагона. Български състав нямаше. Или имаше отзад от старите конски вагони 2-ра класа: не знам.

За разлика от БДЖ-то и 2-ра класа всеки от спалните вагони си имаше шафнер: по един турчин с бяла риза и вратовръзка. Шафнера е като стюард на вагона: има задължение да те буди, да ти провери билета, да ти носи неща от които имаш нужда и да ти пази багажа докато си извън купето. Много полезни, а и много любезни хора. Та, шафнера ми провери билета и ме изпроводи до купето ми. Оказа се че ще ползвам сам купе което е за двама. Купето е доста прилично: има 2 сгъваеми койки (достатъчно широки дори и за мен), чемичка до която имаше и диспенсер за течен сапун (дори имаше и сапун в нея), дупка за боклуци (с найлонов чувал с нея), бюро с две чекмедженца, контакт, етажерка и закачалки и огледало и навес на багаж. На пода е постлано с много мек и чист килим: може да се ходи по чорапи. Чисто перденце на прозореца (защото все пак спиш вътре и колкото и да са затъмнени стъклата все пак като свети лампа от вътре отвън се вижда). Има 3 лампи (силна, слаба, дежурно остветление) и контрол на температурата (от 1 до 5: мисля че от 20 до 25 градуса беше). Вратата на купето е непрозрачна.

Има и тоалетни в двата края на вагона. Имаше и помещение за баня, но то не работеше и го използваха за склад.

Шафнера даде пакет с горен, долен чаршаф и калъфка за възглавница. И всяка койка си има на нея одеало и възглавница на която да ги сложиш. Освен това пак шафнера даде и пакет бисквитки, сокче и водичка. Каквото се полага. За жалост нямаше нищо да се продава във влака: нямаше вагон ресторант или нещо такова. Така че добре че си бях направил сандвичи: масло със салам. Много обичам !

Влака седя около 10-на минути на гарата и потегли. Веднага си постлах на долната койка, легнах, загасих лампите и се загледах в преминаващите светлини. Има нещо много особено в лежането във влак: лежиш си, гледаш си светлинките а влака те клати на всички посоки. И трака приспивно. Аз по принцип не мога да спя в транспорт. Но бях отнесъл плувката 15-минути след качването. Купето се заключва отвътре така че само шафнера със специален ключ може да го отвори. Така че спете спокойно.

До границата са 3-4 часа. Влака караше с към 90 км/ч и спря на 2-3 гари преди границата: Димитровград и Свиленград мисля. От време на време придърпваше: явно са закачвали и откачвали вагони. Не си направих труда да стана да видя.

На границата първо се спира на Капитан Андреево (от българска страна). Шафнера мина и ни събуди 10-на минути преди това с чукане на вратата.

Имаше огради с бодлива тел около коловоза. Явно тези хора живеят още с идеята че желязната завеса е още там. На тази гара минават полицаи по купетата и проверяват паспортите. Много мило. И много ретро. Сигурно така са проверявали и Поаро в Ориент експрес ! И те първо чукат на вратата ! Самата проверка не отнема много време и ако няма насрещен влак след 15-20 минути се поема към друга подобна гаричка но от турска страна: Капъкуле.

Тука историята е друга: взимаш си паспортчето, слизаш и се редиш на опашка с другите пътници на едно гишенце в специална зала за паспортен контрол. Отмятат те по списък който шафнера попълва със всеки пътник при качване. И седиш и чакаш на гарата докато всички минат през контрола. След това се качи митничар. Накара ме да си отворя куфара. Защото беше в купето. Не се сети да провери чекмедженцата където си бях прибрал компютърната чанта.

Сума сумарум отне около час цялата церемнония. Изхрупах солените бисквитки и изпих водичката докато чаках. И влака се понесе покрай Одрин към Истанбул. Затворих вратата и перденцето и пак отмърках. В просъница помня че май спираше тук и там влака. Мисля че дори спря на Чаталджа. Ама не ми се ставаше.

Събудих се на разсъмване. Беше преди Истанбул някъде. Изядох си сандвичите и изпих сокчето. Вишни ! Облякох се и затворих койката за да може да седна на седалките които бяха под нея. Спряхме на още няколко малки гарички в някакви предградия преди да стигнем гара Халкали.

Гара Халкали е може би най-неприятната част от пътуването. Намира се в един от кварталите на Истанбул. Точно до огромен строеж на (до колкото разбрах) метрото. И изглежда като кръстоска между сточна гара и селска гара: има някакви рампи в процес на строеж, поне 6 коловоза от които се ползват само 2-3. Слизах от влака и си тътрузиш куфара поне 500 м през мостчета над недействащите коловози по чакъла покрай някакъв склад до дупка в оградата която се води врата. До дупката чака “сервис”: бусче което е безплатно за пътуващите с влака (не че ми провериха билета де, явно им е по-лесно да качат всички вместо да се занимават с проверки) и (до колкото разбрах) пътува до Ширкечи (ценралната гара на Истанбул).

Обаче аз не исках да ходя то Ширкечи. То е в центъра на града и е далече и от Халкали и от летището. А от Халкали до летището гугъл мапс каза че е около 5-6 км ! Но пак гугъл мапс каза че няма обществен транспорт от Халкали до летището. Огледах се за таксита и алтернативен транспорт, но освен някаква автобусна спирка в далечината друго не видях. Така че се качих на сервиза с идеята да попитам дали могат да ме оставят до летището и ако не да му мисля като стигнем Ширкечи. Имах време до полета : 4 часа така че не бързах.

Сервиза тръгна по градските магистрали. Гледах знаците и видях че се насочваме към летището. И наистина сервиза мина точно пред входа на летището. Мислех че ще спрат, но те продължиха около летището. Отидох да попитам шофьора и те помърмориха малко, но ме спряха на един паркинг до морето (близо до някакво яхтено пристанище) с идеята че мога да хвана такси от стоянката отсреща до летището.

И да, наистина стана работата след като примъкнах куфара по една рампа над магистралата за да стигна до обратната посока. Такиста взе 20 и малко лири до летището. Дадох му до 30 бакшиш. Човека ми даде бележка за разхода !

По принцип Истанбулските таксита не взимат карти, така че освен ако не искате да хванете Убер (и да платите близо 6 лв/мб руминг на мтел) си вземете някоя и друга лира. Аз обмених 100 лв и ми дадоха 330 лири !

На връщане излязох от митницата на летището в понеделник към 16:00. Влака тръгваше в 22:40. Имах време. Но, знаейки че Халкали е една гола поляна, се запасих със сандвичи и айран от Симит Сарай будката в зала пристигащи. Според WikiTravel всичко в летището е по-скъпо, но реших да не рискувам и да ходя до града за да не си изпусна влака. Така че платих 40 лири за 2 айрана, един сандвич, един цигар бюрек и едно шишенце с водица. Понеже бяха ми останали лири плана беше да хвана такси от летището до Халкали. Отидох до опашката, стоварих куфара в едно такси и като седнах вътре и колата тръгна се оказа че “Халкали Гари” (като се казва на турски гара Халакали според wikipedia) не говори абсолютно нищо на шофьора. Той тръгна в движение (!) да се обажда на някакъв авер да го пита къде е. С видео разговор (!). Добре че се бях сетил да забия един пин на гугъл мапс на мястото където хванах сервиза на идване. Въздъхнах, включих данните и пуснах гугъл мапс да рутира до пина. За жалост гугъл говореше на български, та не можеше да оставя апарата на шофьора директно. Ама то дори и да бях успял да го завъртя на английски нямаше много полза: според мен шофьора не рабираше нищо на английски освен напред, наляво и надясно. Така че се направих на каката от телефона и му казвах накъде да кара. А и показвах с ръка. Човека караше бавно и ме слушаше. За да съм честен се постара доста въпреки ситуацията и в крайна сметка ме закара. Поиска 30 и няколко лири. Дадох му 50 за усилието. И пак взех бележка за разходите. Добре че поназнайвам малко турски думички та като ме пита дали да ме остави “бурда” казах да 🙂

Един интересен факт за Истанбулските таксита: таксиметрите им са в огледалата. Много удобно ! И освен това няма като едно време да не ги включват: качваш се и цифричките тръгват !

Както и да е: оказах се на безумната гара Халкали в 19:00. Нямаше кой да ме спре, та стигнах до перона без грижи ако не броим мъките с пълния куфар по лабиринта. На перона имаше няколко служители с различни на цвят светлоотразителни жилетки. Питах дали тук ще дойде влака на английски. Казаха “бурда”. И аз седнах на пейката и зачаках. Пейките са на открито: добре че не валеше че няма къде да се скрие човек там. И никакъв вендинг ! Един от жилеткаджиите донесе чайче от някъде но с 20 кг куфар не ми се разглеждаше около гарата. По едно време като се скри слънцето започна да духа един тънък студен вятър. Та се наложи да извадя от куфара яке и шапка. Добре поне че перона беше осветен и относително чист. По едно време дойде един комютър трейн (демек електричка по нашенски). Изсипаха се едни местни люде с чанти и кашони. Изядох си всичките сандвичи, изпих си всичките течности и изхабих батерията на лаптопа докато си играех на игра да убия времето. И все пак седях и си общувах със себе си около час преди към 22:00 да дойдат шафнерите и да отворят вагоните.

Пак бях сам в купе. И пак получих същия пакет: бисквитки, водичка и сок от вишни. До колкото разбрах в 3 вагона имаше 10-на човека общо. Минаха пак и ни записаха имената на списъка за границата. Интересното беше че в моя край на вагона тоалетната беше с дупка. Нямаше трон. Само желязна дупка с клапа. И място за краката. Е, и бутон за клапата като този в тоалетните в самолета. Влака тръгна в 22:40 и в 22:50 парното бумтеше, часовника беше навит за границата според разписанието и аз бях завит и заспивах 🙂

Като звънна часовника (към 2:00) се оказа че не сме на Капъкуле ами някъде из пътя. Захрупах бисквитките и сокчето. След около 30 мин стигнахме на гарата в Капъкуле. Познатата процедура: слизане, паспорт контрол и качване обратно. Оказа се че имало и фришоп на гаричката. Бях го пропуснал на отиване.

Дотук добре. Ама след това ни разкачиха вагончетата (тока в контакта на кабината спря) и така един час. Легнах да погледам малко нетфликс (вече се хващаха бг мобилните оператори). И така един час. По едно време дойде един много сърдит униформен. Не разбрах митничар ли беше или полицай. Пак ми провери паспорта. И ме пита какво работя. Казах му. Поне говореше английски. След малко вагоните притракаха (явно ни закачиха на локомотив), тока дойде и потеглихме към гарата в Капитан Андреево. Докато се движеше влака мина един с пуловер “Митница”. На Български. И ме попита какво имам в куфара. Казах: дрехи. Попита дали имам нещо да за деклариране: “цигари, нещо от фришопа”. Казах че нямам и че не пуша. Дори не ме накара да отворя куфара.

След това, на гарата, мина една женица с карта БДЖ и ми провери билета. Защо и аз не разбрах. Говореше ми на “ти” и ми каза че щяла да ме събуди на Пловдив. Минаха и полицаите и ми провериха паспорта. На гарата пред влака имаше един с яке “жандармерия” на пост. Пак се зачудих дали минавам от една натовска държава в друга или през чекпойнт чарли.

Този път изкарахме повече от 2 часа на границата общо ! Досадно !

След това турския шафнер ми каза че може да се спи и че ще ме събуди на Пловдив. И аз загасих лампите и се отнесох. И така 3 часа докато човека действително дойде да ме събуди на влизане в града. Беше по пижама !

Слязох на гарата и установих че ескалатора на платформата е включен, но на обратната посока. И пак трябваше да си мъкна куфара по стълбите. А и таксита нямаше. Та трябваше да се обаждам да поръчвам.

Като обобщение:

Пътуването с влак изисква доста инфраструктура: таксита и услуги по гарите главно. Докато това го няма дори и привлекателността да можеш да спиш нормално докато пътуваш не може да оправдае мъките на отиване и връщане от/до гарата. Цената е ок: с около 30-на лв по-скъпо от автобуса. И горе долу колкото горивото за колата. И услугата във влака е ОК (е, можеше да има кафе или поне вода за чай както в Русия).  Но това недоразумение гара Халкали проваля цялата идея. Може би ако бях хванал сервиза до Ширкечи шеше да е друга работата. Ама как може да не се сетиш че хората ще искат да отидат до летището от гарата и обратно !

Така че, освен ако не сте от типа хипарлив авантюрист-магаре (да си носите всичко в раница и да можете да ходите и търпите като камила) изживяването Халкали не е нещо което бих препоръчал дори на враговете си ! Особено ако не сте привилегирован бял мъж на средна възраст като мен а, не дай си боже, жена или човек с ограничени възможности за придвижване или мъкнене на тежки предмети през лабиринт.

Гордо мога да кажа че съм ходил до летище Истанбул с всички възможни видове транспорт: влак, кола, рейс и самолет. От тези аз лично избирам колата или рейса. Влака си има чар, но виж по-горе за инфраструктурата. А пък със самолета е много анонимно: седиш в летището и не разбираш нищо за града през който минаваш.

Струваше ли си изживяването ? ОПРЕДЕЛЕНО !

Ще го направя ли пак: не и ако не е за изживяването !

Кога ставаш “кестен” ?

петък, октомври 19th, 2018

Чудите се защо “кестен” ?

Има един анекдот за Гай Юлий Цезар. Та този римски император като прочел за живота на Александър Велики и се разплакал. Приятелите му го попитали защо реве. А той казал че на неговата възраст Александър бил постигнал ТОЛКОВА МНОГО ПОВЕЧЕ !

Та ето това е да се чувстваш (или да си си) кестен !

Познато ли ви е ?

Хайде, не се срамувайте !

Интересното е че не само хората могат да са кестени. И нациите могат. Само си помислете за този момент в който гордите римляни са станали италианци !
Вторачени в миналото като единствен повод за гордост и радост.

А това да ви е познато ?!

Аз лично в този момент се сещам за всичките тези възстановки на битки от преди 1000г. Или пък “крепостите” от итонг. И “мъжкото хоро” в зимната река.

И забележете че всичкото това се прави от хора които всъщност нямат нищо друго да покажат за себе си.

Кестени ?

Интересното е че да закестенееш не е задължително. Вижте китайците примерно ! От няколко хиляди години си се борят мъжката и мислят напред !
А се наблюдават и процеси на откестеняване ! Примерно японците са се били покрили с доста зелени бодли преди да дойде външния дразнител под формата на кораба на комодор Пери. И след това какво ?! Изстрелване в орбита ! Мейджи ресторация !

Та това ме навежда на мисълта че всъщност тези външни опасности са катализатор който изважда една нация от летаргията. Или я доубива.

Хмм. Ама аз исках да пиша за закестеняването по хората. Когато започваш да търкаш билетчета от лотарията защото това ти е единствената надежда !

А то какво се получи ?!

Благодаря ви ! Отново приходи от гугъл реклами.

вторник, октомври 2nd, 2018

Отново получих малко пари от рекламите на този сайт. И исках да кажа: БЛАГОДАРЯ ВИ !

Последното плащане от гугъл беше преди 5 години. Т.е. горе долу се падат по 25 лв/година.

Знам че това не е пълната цена на хостинга. Но все пак е нещо и е интересен социален експеримент. Така че благодаря отново че не си изключвате рекламите за този сайт и така ми помагате малко с хостването.

Много неща се промениха с рекламите. Ето малко статистика как изглеждат приходите от тях:

Това са приходите от реклами и импресиите по месеци за последните 8 години.

До преди началото на тази година използвах рекламни карета. Може да видите как развитието на адблокерите по същество изяде този вид реклами. Затова в началото на тази година превключих на “умните” реклами от Гугъл които изглежда успяват да обърнат малко нещата с блокирането.
Интересното е че, с малки изключения, трафика си седи горе долу същия. Но пък “кликванията” (отварянето на връзки от реклами) стабилно вървят надолу.

Ето и още една интересна графика: по тип устройства по месеци.

Червеното са компютри, синьото е смартфони а жълтото таблети.

До към 2015 трафика е основно от компютри. И след това трафика от смартфони задминава този от компютри. А пък таблетите замират.

Как ви е читаемостта на сайта през телефон ? Нещо да ви дразни там ?

Честно да кажа нямам стратегия да изкарвам пари от този блог. Просто ми е интересно как опитите за писане на неща които допадат на вас се отразяват на рекламите.

Още веднъж: благодаря за търпението и се надявам че съм допринесъл поне малко да намерите нещо интересно в потока реклами които ни заливат от всякъде.

На моята Муза

петък, септември 14th, 2018

Ти си болката в сърцето ми,
но и радостта в сълзите.
Ти си мига на утехата
че могъл съм да обичам.

Ти си миналото бъдеще.
Но и бъдещото минало.
Розата в ръцете ми
до душата ми изстинала.

20-годишния “Аз”

петък, юли 13th, 2018

Помните ли 20-годишния си “Аз” ?

Онова време когато моретата бяха до колене ? И когато сънувате че летите ? И когато се чувствахте като златен бог ?

В момента в който забравите за тази ваша версия нещо в живота си отива безвъзвратно !

Така че носете я в себе си. Черпете от огъня й ! Тя е вашето динамо което ще ви преведе през годините !

Това всъщност е и причината най-добрите приятелства да се формират в тази възраст. Като погледна приятелите си от това време аз ги виждам на по 20: туфа непокорна коса тук, тяло на сърничка там, най-сладката усмивка, гмуркащи се с кислородни бутилки и шнорхел в езерцето пред заведение и цъфващи посред нощ в зимната хижа само и само да те видят ! Златни богове !

Това искам да виждам аз, не чички и лелки.

Пазете 20-годишния си “аз” ! И го обичайте !

Социална Cold Turkey !

вторник, юни 19th, 2018

Реших да си закрия (пак) фейсбук и туитър профилите.

Марк Твен казва че да откажеш цигарите е най-лесното нещо и той го е правил хиляди пъти. Та и аз така.

Но този път съм сериозен и смятам да удържа.

Това е голяма загуба на време и енергия. Без особена полза. И е пристрастяващо като цигарите. А тях ги отказах. Мисля че мога и това да откажа.

Така че който иска да общува с мен да го направи по старомодния начин: телефон, писмо или на живо 🙂

Клетата ни здравна система ! Кога ще дойде реформата ?

понеделник, юни 11th, 2018

Papyrus text; fragment of Hippocratic oath. Wellcome L0034090.jpgδιαιτήμασί τε χρήσομαι ἐπ᾽ ὠφελείῃ καμνόντων κατὰ δύναμιν καὶ κρίσιν ἐμήν, ἐπὶ δηλήσει δὲ καὶ ἀδικίῃ εἴρξειν.

Това е част от най-ранния известен текст на Хипократовата клетва. В свободен превод (според wikipedia) това значи

Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.

 

Според познанията си ! Хмм …

До колкото знам всеки който получава лиценз да практикува медицина, поне в България, е полагал тази клетва !

Ама по някакви си техни причини изглежда че някои са забравили какво точно са се заклели …

Ето ви един случай с доктор Доц. Нарцис Калева-Ходжева к.м.н.

От днес.

Обадих й се по телефона за консултация. Насочи ме да си запазя час на някакъв шантав уеб адрес. Не можело по телефона. ОООК. Отидох. Най ранния час беше за след 10 дни. В учебно и работно време. Явно е натоварена дамата. ОК. Запазих си час и ЗАЧАКАХ !

Като дойде заветния ден се обадих на класната че ще отсъстваме от училище и излязох от офиса си на средата на работния ден. Всичко в името на заветния час. Шофирах около 70 минути в градския трафик и след това чаках и 50 минути пред кабинета: 45 мин защото обичам да си оставям резерв и да не закъснявам и още пет защото според лекарката “било много важно” едни приходящи хора без час “да минели”. “За консулатция само” !

Стиснах зъби и изчаках.

Най-накрая ни извикаха. Започнах да описвам проблема. На второто изречение докторката ме прекъсна: “Направлението къде е?”. Казах че нямам и смятам да заплатя за услугите. На което тя отговори: “без направление не може”

Излязох мълчаливо като се опитвах всячески да запазя за себе си пороя от думи които ми дойдоха на ум. На илизане дори успяха да ми се и скарат че не съм бил се сбогувал ! Не беше лесно да не избухна.

Първо ми стана обидно. Заради хипократовата клетва по горе основно. Ние сме отишли с проблем. И, според българския лекарски съюз поне, дамата имаше нужните познания !

С какво моите левчета са по-лоши от тези които ще вземе след месец от касата (т.е. пак от моите левчета) ?!?

Първо да ви вметна: аз съм с непрекъснати здравни права. Осигурявам се на максималната възможна ставка. От 15 години. И не съм взел едно едничко направление за този период. Не че съм толкова здрав, а понеже фирмата ми е така добра да ми прави допълнително здравно осигуряване. И заради това мога да си позволя да си спестя 2-та часа чакане и шофиране за да отида да взема направление от GP-то.

Някои хора пестят пари като влагат време:

  • Да отидат до GP-то
  • Да чакат примерно 1 час на опашка през 4-те часа всеки ден в който GP-то е благоволило да приема пациенти
  • Да се препират с GP-то да ги изпрати на специалист а не примерно да им предпише хапчета за кръвно при хормонални проблеми.
  • Да уговорят час, да чакат още неизвестно количество време и да отидат на специалист.

Говорим за поне 2 дена загубено работно време сумарно. И планиране за около месец напред.

Но пък нищо не се плаща ! Е, само потребителска такса де. 2 билетчета за автобус или половин кутия цигари.

А има и едни други хора, които искат да пестят време и да дадат някой лев вместо да загубят време, печалби, нерви и възможностти.

Да, ама не и според доктор Доц. Нарцис Калева-Ходжева к.м.н.

Споед нея тези вторите хора сме гадни буржоа които се опитват да прецакат честните пациенти с направления и честните доктори които могат след това гордо да заявят че “не взимат пари” ! При положение че и в двата случая те си знаят тяхното от касата. Тоест пак от пациентите !

Това дали е криво разбрана робин-худовщина или е прекомпенсация за гузна съвест ?

Но и в двата случая е нечовешко да те изгонят като мръсно коте от кабинета само защото не си довидял един текст в уеб сайта за резервации “топнат” дълбоко в профила на дамата !

Ако е толкова важен този текст ами да го показват на екрана за запазване на час ! И да питат:

Вие направихте ли така и така ? Защото иначе ще ви изритаме от кабинета ако не сте. Нищо че дамата тук не продава краставици или прави прически ами лекува. Или поне би трябвало. Но без тази определена хартия не. Защото тя е по-силна от хипократовата клетва !

Жалко !

И един съвет. Не ходете при Доц. Нарцис Калева-Ходжева к.м.н. !

Освен ако не искате да ви третират като мръсно коте.

Сещам се за една история от Библията. Онази в която Мойсей 40 години водил божия народ из пустинята. На хората им поомръзнало да върят и го питали до кога ще се лутат. А той казал: докато не умре и последния човек роден в робство.

Много ми е мъчно но май това е едиствения възможен начин да се направи реформа в здравеопазването.

И според мен трява да се започне от това с финансирането ! С огнехвъргачка !

От Пловдив до Клуж и назад с автомобил

петък, май 18th, 2018

Имах път към Клуж. Избора беше между скучен полет през Мюнхен или (въздълго) пътуване с кола 🙂

Тоест, имайки предвид че ОБИЧАМ да шофирам избора беше само един: с кола.

Гугъл казва че от Пловдив до Клуж се минава през София, след това по магистралата до където може и след това има избор: или с ферито в Оряхово или през новия Дунав мост 2 във Видин.

По принцип гугъл беше еднодушен че предпочита маршрута през Оряхово. Доообре ! Реших да следвам тънката синя линия.

Стартирах в 5:30 сутринта.

Пловдив-София няма да го коментирам. Там е ясно. Магистрала. От магистрала “Тракия” се минава по околовръстното към магистрала “Хемус”. Не спрях и продължих да карам. По продължението на цялата магистрала “Хемус” имаше рекламни пана на ферито в Оряхово: как работело 24 часа, как тръгвало на четните часове и как се спестявали 200 км. 200 км към кое ?! Както и да е. Имаше и много добра сигнализация около Враца къде и как да отбиеш. Последвах я.

Пътя от там на север е ОК: не е магистрала но е прав и нямаше много коли.

253 км.

По едно време ми свърши горивото та спрях да заредя. Не бях напълнил до пробката като тръгнах, та докъдето стигна. Спрях на “Петрол”. Взимаха карти. Използвах и възможността малко да се разтъпча. Все пак 3 часа бях карал.

300 км, Ферито

След още 45 мин и малко каране покрай Дунава бях на ферито. Пътя покрай Дунава е много красив. Има и рибарски фургончета. Директно последвах синята линия до пристанището. Личеше си че е видяло и по-добри времена това пристанище. Имаше масивна сграда, голям ограден асфалтиран двор, митничар в будка и 3 линии за коли и тирове. А, и ресторантче ! С МНОГО вкусен боб с наденица ! Само аз бях с кола. Имаше 10-на тира и един румънски автобус. А, и една немска двойка велосипедисти. Знаете ги: от онези хората магарета които пътуват с дни на велосипед. Купува се билетче за ферито. Слизаш от колата, влизаш в една зала с 2 гишета и мачкаш каскета. Взеха ми 20-на лв но каката се суети 20 минути да издаде фактура. Да ми била въведяла името на фирмата “правилно” че не било както трябва. Вместо абревиатура се опита да въведе цялото име, ама не стигна мястото. Почувствах се като по соц време. Добре че поне имаха ПОС устройства и можех да платя с карта !

Наредих се зад автобуса. И зачакахме ферито. Аз и един рейс доста мургави хора. А, и онези същите 10-на тира ! После дойде още един румънски автобус. Същата клиентела. Добре че поне не чаках много: 40-на минути максимум.

Самото фери не беше много голямо. За разлика от гръцките си седиш в колата. И е открито и само с една палуба. Има 2 големи железни трапа който скърцат ужасно при вдигане и спускане. Качването беше много ефективно, явно хората знаеха какво правят. Сложиха ме на пол позишън: точно до траповете, така че да изляза първи. Цялото плаване отне 30-на минути. Приятно: гледаш водата.

Румънското селце (Бекет)

не е на самия Дунав, а малко по-навътре. Така че “пристанището” (всъщност един заграден двор) е в полето. Настилката в това нещо затрудни дори и моите високи 4х4 гуми: друсаше ужасно. И тамън да изляза на пътя и гледам: бариера. Излезе един чичак в черно с надписи на охранителна фирма и вика “6 евро”. Понечих да му дам. Не ! Упъти ме към гишенце с една кака и кочан. Било пристанищна такса !!! Не ми се разправяше та, им дадох еврата (само кеш взимаха: леи и евро, та добре че имам в къщи в буркана малко евра) и дадох газ по пътя. Или така се надявах.

До Карачал

“пътищата” до първото градче са силно казано пътища, тесни пълни с дупки и бабуни селски пътища преминаващи през доста селца където ограничението е 50. То не че и извън тях може да се вдигне повече, ама аз нали съм с високопроходима кола и настаях. Почувствах се като на рали Дакар ! Но пък селяните покрай пътя продаваха картофи по 1 лея килото ! И свинско разбира се. И МНОГО ягоди. Дори по едно време един черен шопар къмто 100-на кила притича през пътя. Отне ми повече от 30 минути да се измъкна от този ад ! И много здрави бъбреци заради друсането !

Тази ситуация с пътя се промени чак когато стигнах в първия по-голям град Карачал. Типично малко градче, каквото има почти по целите северни и централни балкани. Спокойно можеше да е в Сърбия или дори и в Хърватия. Е, единствената разлика е че двете улици в центъра бяха сериозно задръстени. Това всъщност е много характерна особеност за ВСИЧКИ румънски градове през които съм минавал. Винаги има задръстване. Дори и в това малко градче традицията се спазваше. Не знам как го постигат. Може би си определят смени кой кога безцелно да обикаля с колата из града.

Хубавото е че почти всички румънци които познавам знаят за задръстванията и ползват Waze. Waze е ОГРОМНО в Румъния. Така че ако и вие искате да правите като римляните смело го инсталирайте !

И гугъл мапс става (те нали Гугъл купиха waze и ползват данните му за трафика), но Waze рутира по-агресивно около задръстванията.

След това селце хванах през равнината на север. Гладки и относително прави пътища. Има едни много резки завои от изневиделица. Има сигнализация, но никой не я спазва. И като се комбинира това със завоите видях няколко обърнати настрани тира. Просто явно бяха влезли в завоя с голяма скорост и дум настрани до завоя ! Така че имайте едно на ум. А, и села. Много села. Намаляваш до 50. Румънците те изпреварват и гледат лошо. След това пак ускоряваш до 90. В едно от тези села бяха решили да разкопаят главния път. И се наложи да мина по страничните селски пътища. Няма асфалт: чакъл и утъпкана пръст. Не ми се мисли какво става като завали. След около 200 км от това се видяха

Карпатите

Преди началото на прохода (всъщност някаква река) се минава през едно относително голямо градче. Като Асеновград горе долу. След него имаше една голяма бензиностанция OMV. Имах гориво но понеже имах само 8 леи в джоба реших да спра на нея защото бях сигурен че взимат карти.

Имаше много приятен изглед към реката и местенца за сядане. И да, взимаха карти и имаха сандвичи. И кафе. И сокчета.

Пътя през планината

не беше много лош. Равен и относително прав. И добре регулиран. Не го усетих. Не е като нашите проходи със сигурност. След това се качих на една магистрала за малко и после пак много селца по първокласен път: 100 км/час средна скорост. След 3 часа и половина (към 18:30) бях в хотела в

Клуж

Клуж е столицата на Трансилвания. Тази област са я дали на Румъния великите сили след първата световна. За вярна служба явно. Преди точно 100 г. Но самата област няма много общо с останалата част на Румъния. Още си носи духа на Австроунгарската империя. Католически църкви и характерна архитектура и дух на града. Повече няма да кажа, това си е тяхна работа и вече са минали доста години. Само едно ще кажа: на един строж в града миеха гумите на излизащите коли да не вдигат прах ! Опитайте да намерите такова нещо в Букурещ примерно.

Но пък и доста се е балканизирало градчето за тези 100 г. Примерно в хотела най-добрите места за пакриране седяха празни с надпис резервирано. Питах дали не мога да вляза на едно от тях. Казаха “не може. На Шефа е”. И това в хотел на голяма верига. Не се сещам за друг хотел по света където клиентите не могат да паркират заради персонала !

Кухнята е някаква смесица между типичната румънска кухня и това което съм ял във Виена примерно. И имат прилично местно вино.

Свърших си работата и стана време за

Връщане

Този път реших да се наспя и да закуся правилно преди да тръгна. А и освен това реших да мина да видя дунав мост 2 до Видин.

Първите 100-на км

бяха същите като на идване. Чак до градчето СЕБЕШ ! Почти се изкушавам да сложа апостроф ! От там вместо към Сибиу на изток се хваща на запад покрай реката Муреш. От там, след като се заобиколи големия масив на Карпатите, се хваща на юг по ниското към СантаМария-Орлеа. След това се минава по невисок проход: планински път с малки селца тук там. Взе да ми привършва горивото та малко се бях поизнервил и не гледах наоколо много. Но лисицата присичаща пътя я видях 🙂

Имаше някаква буря в този район на Балканите. И се мушнах един облак. И започна да вали яко.

След 4 часа каране

и като попреминах прохода в едно от селцата видях 2 колонки на Лукойл ! Не вярвах да вземат карти и реших да заредя за 100 леи (имах 120 в джоба) и да питам за карти. Оказа се че вземат, но трябваше първо да платя първото зареждане кеш и след това да дозаредя :/ Отидоха ми парите за чорба в крайпътните капанчета ! Но пък поне резервоара беше пълен с 95 ! След още малко каране стигнах до градчето КаранСЕБЕШ ! Пак се изкушавам за пунктуация ! Запонаха да се виждат коли с български номера. И МНОГО ТИР-ове. Оказа се че съм попаднал на

Пътя на Българските Автоджамбази

Явно доста от търговците на коли втора ръка се опитват да избягнат магистралите в Сърбия, че се минава митница и т.н. Докато ако карат през Унгария и Румъния са си в ЕС и само паспортен контрол. Явно и за тировете има нещо такова също. Та относително тесния и доста виещ се планински път е пълен с ТИР-ове и микробусчета и джипове теглещи платформички с по 1, 2 или 4 коли втора употреба. И всички тези хора не спазват никакви ограничения, изпреварват се като луди по планинския път и натискат яко. В проливния дъжд. Като се разминаваш с ТИР от водата който той изтласква за около 1-2 сеунди не виждаш НИЩО. Докато наваксат чистачките. Ако искате да играте шофьорска игра ама на живо ТОВА Е МЯСТОТО ! Поиграх и аз. Дори се наложи да изключа климатика за да има ряз колата 🙂 И така 2 часа: до

Дунава.

За жалост този път излиза малко по- на запад от Видин. На Оршова. Мястото а МНОГО красиво. Вижда се Дунава и пътя минава над него по скалите ! Красота. Има и отбивки ако искаш да спреш да погледаш. Но пък за да се стигне Видин трябва да се покара малко (около 150 км) на изток покрай Дунав. Минава се и покрай моста (дигата ?) по който може да се мине в Сърбия. Пак започна да вали. Яко ! Толкова дъжд за толкова време не бях виждал в живота си ! Ще го запомня дунавския румънски дъжд !

Турну Северин !

Ако се малко по-големи като мен може би си спомняте емисиите “об уровня реке Дуная в сантиметрах” които Радио Хоризонт излъчваше всеки ден в 15 часа в цялата страна (незнайно защо). Бяха на български, руски и френски ! Соншонжмо ! И се споменаваха разни екзотични имена. Които са ми се набили в главата. И Турну Северин беше едно от тях ! Не вярвах че ще стигна до едно от тези екзотични дестинации като дете когато слушах Хоризонт на селото на баба ми ! Ама на !

Тези последни 150 км са през гадни второстепенни пътища пълни с тирове и разни други комбинатори. И местни с 20 годишни дачии пърпорещи с бясна скорост. Използвах клаксона. Доста ! Най-накрая се добрах до Калафат. От там не се влиза в града а по околовръстното се отива към

Дунав мост 2

Моста наистина е красив. И много нов и удобен. Имаше български митничари от румънска страна. Взеха ми 6 евро такса. Само кеш. Може и леи. За жалост не взимаха лева. Но пък 6 евро ! На българския край на моста на изхода не се спира ! Впечатлен съм. Излиза се на околовръстното на

Видин

Мислех да вляза в града. Но беше вече към 15:30 и реших да натискам към Пловдив. Пътя минава през относително равен терен. И покрай него има изоставени порутени сгради, малки обезлюдени селца със стари разцепени къщи където мръсни на вид деца се къпеха в легени тук так по буренясалите дворове. И всичко това на фона на ПРЕКРАСНА природа ! Много тъжно ми стана. И разбрах защо наричат Северозапада най-бедния регион в Европа. Трябва нещо да се направи там ! Мястото е прекрасно, но изглежа хората са го напуснали. Дано новия път който планират за там да го посъживи.

Иначе пътя не беше лош: прав и относително широк. Като стигнах преди първия сериозно изглеждащ баир спрях на една крайпътна кръчмичка където една много любезна кака ме нахрани с домашна пилешка супа и пълнени чушки с кисело мляко. И ми взе 6 лв за удоволствието !

От там се започна

Балкански път

Завои и фиби дори. Ама се караше. Само трябваше един два стари автобуса да позадмина. За радост планинския път бързо свърши. И от там почти до Враца се кара по равното. След това се качих на

Магистралата

Първо Хемус, след това малко бензин и кафе до София и след това Тракия. И така !

1700 км общо: на отиване 808 и останалото на връщане.

Тоест в моя случай Оряхово ми спести 100 км, но пък като време беше повече. Това, комбирирано със селските номера с пристанищните такси ме кара да кажа:

Избягвайте ферито в Оряхово. Пътя през Дунав мост 2 не е много по-лош а пък е по-интересен.