Archive for the ‘Personal’ Category

Типове офиси … и аз

вторник, април 16th, 2019

От близо 20 години работя “от къщи”. Поне доколкото работодателя ми знае. По другите държави това може да значи различни неща, но в България, за жителите на градовете, това означава че са готови да плащат известна сума за свободата да избират да не ходят всеки ден до офиса на работодателя.

Работата ми изисква съсредоточаване. И понякога (напоследък доста често за жалост) и многочасови телефонни разговори.

И затова напоследък работя от една къща в едно село: пълно спокойствие и изолираност.

Но това си има и своите лоши страни. Първо: зависим съм от средството си за придвижване (колата). Инфраструктурата ни е такава че да разчиташ на градски транспорт с моето работно време си е авантюризъм. И второ: не виждам никого. Може да звучи и като предимство, но ви уверявам че е така само в първите 2-3 месеца.

Наскоро поради причина номер едно ми се наложи да търся алтернативи докато бях “в бокса”. Можех да си работя наистина от къщи: седнал в хола с крака на масата и лаптоп в скута. Правил съм го, но домашните трябва да пазят абсолютна тишина. Сложно.

За радост напоследък има така наречените офис хотели или коуъркинг спейсове. Идеята е че плащаш на ден една сума (може и на по-големи периоди, но тогава си е офис) и ползваш офис под наем.

В моя град има няколко такива и преди време ги бях опитвал. С не-голям успех 🙂 Ама като се наложи и се налага.

За радост освен изброените в предишния пост имаше и един нов coworking space: Котка и Мишка. Не знам дали сте запознати със Пловдивските потайности, но това е в един от най-интересните квартали на града (Капана) и вечер е бирария за специализирани бири. А през деня кафене. В частта с кафето свири музика. А в т.н. коуъркинг: не. Това е основната разлика между двете. Иначе има маси, пак се използват същите столове и пак едни хора гледат в едни екрани 🙂

Абе интересно. Особено за т.н. лаптопаджии (Legion Etrangere) които се скитат немили недраги. От всякъде гонени и навсякъде приети … и т.н. И искат да се почувстват като майстори от “еснафа” на улицата на занаятите.

Това добре. А сега лошите страни. Не знам кой е измислил т.н. open plan офиси (всъщност знам, слушах planet Money серия за този умник) ама само мога да кажа че не е направил добре. Може и да работи за екстровертите. Ама за доказан интроверт като мен (а и повечето от колегите ми) това изглежда като ада на земята. Защото екстровертите си говорят. Показват си снимки на деца и/или кучета. Въртят се, протягат се. И въобще те разсейват. Големите “кофи” (слушалки закриващи ушите) и гледането лошо помагат донякъде. Ама само донякъде. Защото визуалните стимули остават. А и ти се запотяват ушите от цял ден държане на слушалките 🙂

Освен това за надяващите се на социални контакти: другите хора в това място не са дошли за това обикновено. Така че и това пропада като идея.

Добре че ми направиха колата бързо. Ама реших да споделя изживяването защото беше интересно. И повдига въпроси.

И накрая: ако наистина ви трябва коуъркинг спейс в Пловдив ГОРЕЩО препоръчвам Котка и мишка. Особено ако не сте с кола (паркирането в Капана е невъзможно). Но атмосферата е много добра. А и имат един безплатен пробен ден ако резервираш през coworker.com. Дори и след това цените според мен са поносими и съвместими с това да си наемеш гараж под някоя кооперация на П си М.

Българска Политическа Партия HOWTO

понеделник, февруари 18th, 2019
Сатира. Или не съвсем. 

Ползата от Българска политическа партия е безспорна. Тя основно се върти около икономическите облаги. Присвояването на държавни пари е май единствената все още работеща златна мина в България. Така че е хубаво да си имаш партия.

Трудното е как да си проимаш. И в духа на истинския опън сорс реших да напиша едно HOWTO:

Стъпка първа: Намерете си спонсор

Учередяването на партия е скъпо удоволствие. И, освен ако нямате отнякъде едни пари за изпиране, пардон, инвестиране, ще се наложи да намерите някой който иска да инвестира във вас. За радост или за съжаление желаещи не е трудно да се намерят. Има офшорни инвеститори. Има и други държави които са готови да доят и (понякога и без това обеднелите си) граждани в името на (мухлясали) имперски идеали. Или просто корпорации които си имат държави. Или нямат балами. Избора е голям. Имате и какво да им предложите: 8 (хм, май вече по-малко) милиона наивници. И малко територия. Ама на важно място. Локейшън. Локейшън. Локейшън ! Но за жалост и предлагането не е малко. Комбинаторите в тази територия с лопата (или със ски) да ги ринеш. Затова успеха на тази стъпка зависи от търговските ви умения.

Така че слагайте най-добрия си костюм и най-добрата си усмивка, грабвайте тези библи..пардон, проспекти и тръгвайте да продавате. И не забравяте: ABC ! Always Be Closing !

Да предположим че намерите спонсор. Следва

Стъпка втора: Намерете си кауза

Трябва да се позиционирате някъде. Обикновено това би била стъпка първа. Ама понеже зависи от спонсора го слагам като втора стъпка. Сега трябва да увиете лайн..изненадата която сте приготвили на избирателите в нещо по-приемливо и немиришещо. Тук е мястото където ако сте били апаратчик ще имате предимство. Може да е спасете късокракия горски езерен бегач. Особено ако имате амбиции в строителството и курортното дело. Може да е да направим Европейски Път на Югоизток. Това пък ви позицонира в бизнеса с цигари и лекарства. Или пък да направим от София първокласен австралийски град. Това върви ако сте в АйТито и ви трябват сгради. А пък ако съвсем блокирате може винаги да метнете един юмурлук, да си татурирате някой национален герой на бицата и да викате България юбер алес. Това издава амбиции към посланнически или евродепутатски пост. А пък ако и това ви се струва сложно заложете на евъргрийна “не на корупията”. ДА БЕ !

Можете (ако спонсора се навие) да направите една “конференция” в някой от хотелите му за да “представите” програмата на случайни минувачи. Които да примамите с обещание за напиване и оргия след това ъф корц.

След като изтрезнеете минаваме към

Стъпка трета: регистрирайте се

Това може да стане по два начина. Първия начин е моно-спектакъла: отивате при някой овчар…влиятелен човек и искате нужните подписи. Примерно мешерето. Или синдикатите. Или някоя църква. Или някакви протестъри.

Втория начин е по-класически. Наемате едни пенсионери да седят на будка по оживени места по градовете със списъци. И с кебабчета и/или шапки. А ако бързате добавете и червено вино.

И в двата случая работата става много много бързо. Та докато се усетите стигате и до

Стъпка четвърта: рекламирайте

Привличайте души. Рекламирайте. Харчете пари. Наемайте селските читалища и говорете глупости. Плащайте на телевизии и говорете глупости. Плашете хората. Очерняйте конкуренцията. Ако сте пиян или друсан ще помогне. Защото кой нормален човек може да го изтърпи това ?!

И така, докато дойде време за избори. Тогава преминавате към

Последната стъпка: Бай Ганьо прави избори

Запазете телефоните на пенсионерите с кебабчетата и ги направете членове на избирателни комисии. За по-сигурно ги заведете на “обучение” (виж по-горе за оргии..конференциите по-горе). И ги инструктирайте да прецакват бюлетините на хората които не са гласували за вас по време на броенето. А пък вие отидете пак при овчар..влиятелния човек и си купете малко гласове. Или много. Това пак зависи от спонсора.

И стискайте палци !

Късче от рая в Брюксел

четвъртък, февруари 7th, 2019
Гара Брюксел Север

Искам да ви разкажа за това как намерих място на абсолютно щастие на най-неочакваното място: в центъра на Брюксел.

И не, това не е разказ за евро-нещо си. А за града. И хората в него.

Слизате на гара Брюксел Север. Излизате от гарата. Вървите малко в посока наляво. И стигате до място където улицата по която вървите се пресича под кос ъгъл с една друга. И ето: точно на правилното място сте.

Сега погледнете назад към двете улици.

Улицата по която дойдохте води към т.н. квартал на червените фенери. Интересното на този е че закона в Белгия не разрешава проституцията. Но са си намерили вратичка хората. Както и да е: стандартното северно-европейско “оборудване”: каки по гащи на столчета зад витрини. За 25 или за 50 евро.

Я сега погледнете към другата улица: пазар. Но не някакъв скъп пазар. Боклуци: пластмасови неща, ярки безвкусни дрехи за по 10-на евро, нарглиета, ползатена ламарина и дюнерджийници. Стандартен близкоизточен уличен базар.

А щастието къде е ?

Ами точно където сте застанали.

Представете си че сте семейство емигранти. Бъхтате се здраво в чуждата студена държава. Карате такси или чистите тоалетни. Всичко в името на децата. А тези деца в чието име го правите са при бабите им на хиляди километри. Виждате ги само на скайпа. Делите си наема (че скъпо) и пестите всяко евро. Интимноста помежду ви отдавна си е отишла, някъде между нощните смени, немотията, тъгата и умората. Как се издържа така ?!

Ами не се издържа.

И тогава идва тази пресечка на двете улици. Хващате влака. Заедно. Всеки стиснал по едни 50 евра в ръка. И заставате на тази пресечна точка. Единия поема към пазара. А другия … по другата улица. Уговяряте се да се видите след час. С по 50 евро по-бедни. Но много по-щастливи ! С нови сили да звъните по скайпа, да чистите тоалетните и да карате такси. Да бъдете семейство и отговорни родители.

Ето това е рай !

Живота ни е web сайт

четвъртък, януари 31st, 2019

Днес се замислих кое е било последното нещо което не съм направил през web сайт. Не, не таксито. Не и хотела в който съм. Не и самолетния билет … хммм.

За всяко нещо си има сайт.

Ремонти в къщи: цък. Напредък в кариерата на кинорежисьора: цък. Място където да се похвалиш ако се роди дете в семейството: цък. Любов: цък ! Да видиш какво прави онзи съученик който не си виждал от 20 години: цък ! Да видиш новия сериал: цък !

Изглежда да живеем за да храним тези сайтове. С проблемите си. С парите си. С радостите си. И най-вече с времето си. Според мен отдавна отмина времето когато семействата се събираха в хола за да правят нещо заедно. Сега всеки е залепен за неговия си екран. Храни сайтовете. Дори и по заведенията и в градския транспорт. Дори и докато си на среща с някого. Сайта иска. Настоява. Зове те. И не може да чака. ЦЪК !

Интересното е че и “новата” икономика го насърчава. Никой който произвежда старомоден физически продукт не печели толкова колкото производителите на битове и байтове. А пък собствениците на тези сайтове са новата аристокрация. И знаменитости. И новите богаташи. Хората към които гледаме за съвет и насока.

Помислете върху това ! Офлайн ! С главата си ! И отидете и кажете на важния човек в живота си че го обичате. Лично. В очите !

Благодаря на бардовете от Ъпсурт за идеята !

Не бързайте с е-винетките. Още не работят !

понеделник, януари 21st, 2019

Днес реших да скоча в дълбокото и да си купя винетка. Реших да използвам сайта. Въведох си данните за колата и за картата и заявих едногодишна винетка. Плащането мина бързо и получих обратна информация.
Обаче какъв беше ужаса ми като видях че съм ударил една допълнителна цифра в номера на автомобила !

Започнах да търся на сайта как да го оправя. НЯМА ИНФОРМАЦИЯ.  Не може и да се откажете от покупката си !

Реших да звънна: 0700 номера който е даден за връзка ме води до едно съобщение “кол центъра е в процес на изграждане” и затваря. Има и 2 софийски номера, но там никой не вдига.

Опитах да звънна и на НАПИ на кол центъра. Казаха ми добродушно да им се махам от главата. Като че ли не те издават винетките !

Писах на всички email-и. Чакаме отговор. От единия препратиха на другия с молба за “съдействие”.

Хаоса е пълен !

Да не говорим че и закона е нарушен. Чл. 50 от закона за защита на потребителите гласи:

Чл. 50. (Изм. – ДВ, бр. 61 от 2014 г., в сила от 25.07.2014 г.) Потребителят има право да се откаже от договора от разстояние или от договора извън търговския обект, без да посочва причина, без да дължи обезщетение или неустойка и без да заплаща каквито и да е разходи, с изключение на разходите, предвидени в чл. 54, ал. 3 и чл. 55, в 14-дневен срок, считано от датата на: 1. сключване на договора – при договор за услуги;

А да виждате на сайта на НАПИ възможност да се откажете от сделката ?!?

Тоест държавата не спазва собствените си закони ! Подадох жалба в КЗП. Чакам отговор. Можете и вие да следите статуса на жалбата от линка.

ICAL за православния календар, именните дни и официалните празници обновени за 2019

понеделник, януари 7th, 2019

За 13 поредна година (от 2007) обнових iCal календарите. Сега съдържат и данни за 2019.

Както обикновено няма нови адреси. Така че ако сте се абонирали за календара просто си запазете абонамента. И не забравяйте да обновите и локалните копия ако имате !

Ето пак адресите (от предната записка) :

  1. Официални църковни празници: съдържа всички големи църковни празници които не са в неделя
  2. Църковни недели : Празниците в неделите (понеже в печатното издание са с червено, т.е. празници).
  3. Църковни празници : съдържа всички събития от календара които не са в горните категории.
  4. Именни дни : Това е самостоятелен календар, който слага по-често срещаните именни дни в календара.
  5. Официални държавни празници : това са официалните неработни дни от сайта на Парламента плюс отработваниците за всяка година от сайта на правителството.

Значи за да получите пълния Православен календар насложете календари 1-3 (като 2 и 3 ги оцветете в червено при наслагането).

За тези които нямат iCal сложих един web разлиствач на календарите (може да се четат с обикновен browser). Вижте стария пост за това какви iCal клиенти има.

Преписал съм (доста внимателно според мен) целия Православен календар за 2007-2019 на Светия Синод на Българската Православна Църква.
Естествено ако намерите грешки просто ми напишете в кой календар са и къде точно и аз ще ги оправя.

И не на последно място: МОЛЯ НАПРАВЕТЕ ДАРЕНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ИЛИ СИ КУПЕТЕ И ПРАВОСЛАВНИЯ КАЛЕНДАР НА КНИЖКА КОГАТО ПОЛЗВАТЕ ТАЗИ ИНФОРМАЦИЯ !
Да не забравяме че това е едно перо за приходи на църквата и целта ми не е да го затрия.

Историята в графичен вид

четвъртък, ноември 22nd, 2018

Страхотна графика ако сте любител на историята, благодарение на http://www.visualcapitalist.com/histomap/

За пастира народен и пастира божий

петък, ноември 9th, 2018

Искам да ви разкажа за 2 срещи със случайни хора които имах в един следобед на връщане от летището които ме накараха да се чеша по главата през целия път до в къщи.

И да ви оставя сами да отсъдите защо и какво. И кой крив. И кой прав. И каква е връзката с хала на който сме.

Та ето:

Народните пастири

Значи, връщах се от командировка във Франкфурт. Реших да мина да оставя нещо на някого в София преди да дръпна към къщи по магистралата. Не познавам целия град, та си пуснах GPS-а и заследвах тънката синя линия. По едно време, малко преди целта ми, в малките квартални улички, чух зад себе си сирена. Погледнах в огледалото: полицейска кола. ОоооК. Спрях. Дойде полицая: “офицер еди кой си, рутинна проверка”. Дадох документи. Провери как са ми документите. И започна да обяснява: на улица н’нам каква си не съм отстъпил предимство и “замалко съм щял да ги смачкам”. Мачкам каскета и муча нещо. След това ме попита дали имам неплатени глоби. Ами нямам. Пауза. Попита ме какво работя. След като получа този въпрос обикновено ми е ясно какво следва. Заопипвах банкнотите в джоба и измрънках ” ‘ми … с компютри”. Попита ме къде живея. Ами в Пловдив. И взе да ми обяснява: “то, сега, трява да напишем акт, ще ти вземат точки”. Пак мачкам каскета и муча. Примирявам се със съдбата демек. Пак обяснения: “ще трябва да пратят талона по вътрешна поща … знаеш как се бави …”. Знам, да. Чакал съм го да си дойде и преди …. Пак пауза. И пак обяснения “Ама то днес е празника на полицията. Така че внимавай друг път…” Пак пауза … и надежда в очите … аз пак мрънкам нещо … Даде ми документите и вика “това е от нас”. Тръгнах си по пътя. Внимателно. С мигач и т.н.

Божия пастир

Аз обичам да качвам стопаджии. Пътувам сам през доста от времето. А и навремето съм се возил и аз. Та обикновено гледам и ако има някой който не изглежда че ще ми забие шило във врата го качвам. На Църна маца обикновено има хора да чакат та винаги гледам. И този път така. Гледам един отец маха. С монашески одежди и брата. И доста слаб. Виждал съм го и друг път да чака. Но сега никой не спираше та реших че е мой ред. Спрях. Човека остави относително нова чанта за лаптоп и сакче на задната седалка. Представи се: отец Х (не помня имена). Извиних се за разхвърляната кола. Тупна ме по главата и каза “важното е тук да е оправено”. Засмях се. Имаше смисъл в това което каза. Попита ме дали искам да ме благослови. Щял само 100 лв да ми вземе. И после вика “майтап бе”. И икони бил рисувал. Не проявих интерес и измрънках нещо че имам само карти в джоба. Редовния ми трик като искам да се отърва от нежелан сейлс пич. Но той спомена че имало банкомат на близката бензиностанция, извади шишенце с вода (надявам се светена), поръси ме и започна да чете благословия. Прекръстих се когато ми каза и целунах кръста. Даде ми и иконка. Ламинирана. 2х2 см. Бръкнах в джоба и дадох 20-те евро които ми бяха останали от командировката. Не че нямах лева. Имах. Ама вече бях смутолевил че имам само карти. Попита ме дали ги давам от сърце. Заявих че да. То и така си и беше. Слезе след около км, преди разклона за едно от баровските софийски предградия. Като не забрави да ми напомни да го изчакам да си вземе чантата. Явно и той ми вярваше толкова колкото и аз на него.

До Цариград и назад … с влак

вторник, октомври 30th, 2018

Истанбул. Цариград. Константинопул. Изберете си име. Аз ще се придържам към сегашното 🙂

Харесва ли ви или не но това е Града в нашия край на света. И съм сигурен че много от предците ви са предприемали това пътуване. Или са искали да го предприемат.

Аз летя относително често. И понеже Турските авиолинии са голяма и развиваща се авиокомпания често се намират много добри полети от Истанбул. И, макар че понякога е по-евтино да се лети от София през Истанбул, сега (явно с евтината турска лира) е по-евтино да се лети от Истанбул без да се минава през София.

Лети се от летището в европейската част на града: Ататюрк. Мога да се похваля че само пеша не съм ходил до това летище: ходил съм с кола и с автобус и съм летял през София.

Но в този случай реших да пробвам линията която дори и премиера похвали и да пътувам с влак. Единствената ми база за сравнение на по-дългите пътувания с влак със спални вагони е едно пътуване от Москва до Ижевск през 2012.

Билети се купуват от гарата. Онлайн продажби няма. Продажбите на билети започват най-рано 1 месец преди пътуването. Трябва да си носите валиден международен паспорт. Поне на гишето в централна гара Пловдив взимаха банкови карти. И ми дадоха билет 2-ра класа с место в първа класа. Обадих се отново да питам но грешка нямаше. Струваше към 140 лв.

В уречената петъчна вечер (влака тръгва от гара Пловдив в 23:40) си стегнах куфара и отидох до гарата. Оказва се че по това време на гарата нищо не работи: няма кафенета, няма НИЩО за хапване и дори няма и вода. Само машините за кафе работеха без грешка.

По някаква причина назначиха влака на 3-ти коловоз. До там се стига като си изтътриш куфара по едни доста стръмни стълби и след това го затътриш обратно нагоре пак по също толкова стръмни стълби. Ескалатор има. Но не работи. И от другата страна на същата платформа имаше влак за Варна. Защо не го вкараха на празния 1-ви коловоз (със директен достъп от гарата) така и не разбрах.

Както и да е, затътрих си куфара и седнах и зачаках. Пристигна един турски локомотив и няколко турски спални вагона. Български състав нямаше. Или имаше отзад от старите конски вагони 2-ра класа: не знам.

За разлика от БДЖ-то и 2-ра класа всеки от спалните вагони си имаше шафнер: по един турчин с бяла риза и вратовръзка. Шафнера е като стюард на вагона: има задължение да те буди, да ти провери билета, да ти носи неща от които имаш нужда и да ти пази багажа докато си извън купето. Много полезни, а и много любезни хора. Та, шафнера ми провери билета и ме изпроводи до купето ми. Оказа се че ще ползвам сам купе което е за двама. Купето е доста прилично: има 2 сгъваеми койки (достатъчно широки дори и за мен), чемичка до която имаше и диспенсер за течен сапун (дори имаше и сапун в нея), дупка за боклуци (с найлонов чувал с нея), бюро с две чекмедженца, контакт, етажерка и закачалки и огледало и навес на багаж. На пода е постлано с много мек и чист килим: може да се ходи по чорапи. Чисто перденце на прозореца (защото все пак спиш вътре и колкото и да са затъмнени стъклата все пак като свети лампа от вътре отвън се вижда). Има 3 лампи (силна, слаба, дежурно остветление) и контрол на температурата (от 1 до 5: мисля че от 20 до 25 градуса беше). Вратата на купето е непрозрачна.

Има и тоалетни в двата края на вагона. Имаше и помещение за баня, но то не работеше и го използваха за склад.

Шафнера даде пакет с горен, долен чаршаф и калъфка за възглавница. И всяка койка си има на нея одеало и възглавница на която да ги сложиш. Освен това пак шафнера даде и пакет бисквитки, сокче и водичка. Каквото се полага. За жалост нямаше нищо да се продава във влака: нямаше вагон ресторант или нещо такова. Така че добре че си бях направил сандвичи: масло със салам. Много обичам !

Влака седя около 10-на минути на гарата и потегли. Веднага си постлах на долната койка, легнах, загасих лампите и се загледах в преминаващите светлини. Има нещо много особено в лежането във влак: лежиш си, гледаш си светлинките а влака те клати на всички посоки. И трака приспивно. Аз по принцип не мога да спя в транспорт. Но бях отнесъл плувката 15-минути след качването. Купето се заключва отвътре така че само шафнера със специален ключ може да го отвори. Така че спете спокойно.

До границата са 3-4 часа. Влака караше с към 90 км/ч и спря на 2-3 гари преди границата: Димитровград и Свиленград мисля. От време на време придърпваше: явно са закачвали и откачвали вагони. Не си направих труда да стана да видя.

На границата първо се спира на Капитан Андреево (от българска страна). Шафнера мина и ни събуди 10-на минути преди това с чукане на вратата.

Имаше огради с бодлива тел около коловоза. Явно тези хора живеят още с идеята че желязната завеса е още там. На тази гара минават полицаи по купетата и проверяват паспортите. Много мило. И много ретро. Сигурно така са проверявали и Поаро в Ориент експрес ! И те първо чукат на вратата ! Самата проверка не отнема много време и ако няма насрещен влак след 15-20 минути се поема към друга подобна гаричка но от турска страна: Капъкуле.

Тука историята е друга: взимаш си паспортчето, слизаш и се редиш на опашка с другите пътници на едно гишенце в специална зала за паспортен контрол. Отмятат те по списък който шафнера попълва със всеки пътник при качване. И седиш и чакаш на гарата докато всички минат през контрола. След това се качи митничар. Накара ме да си отворя куфара. Защото беше в купето. Не се сети да провери чекмедженцата където си бях прибрал компютърната чанта.

Сума сумарум отне около час цялата церемнония. Изхрупах солените бисквитки и изпих водичката докато чаках. И влака се понесе покрай Одрин към Истанбул. Затворих вратата и перденцето и пак отмърках. В просъница помня че май спираше тук и там влака. Мисля че дори спря на Чаталджа. Ама не ми се ставаше.

Събудих се на разсъмване. Беше преди Истанбул някъде. Изядох си сандвичите и изпих сокчето. Вишни ! Облякох се и затворих койката за да може да седна на седалките които бяха под нея. Спряхме на още няколко малки гарички в някакви предградия преди да стигнем гара Халкали.

Гара Халкали е може би най-неприятната част от пътуването. Намира се в един от кварталите на Истанбул. Точно до огромен строеж на (до колкото разбрах) метрото. И изглежда като кръстоска между сточна гара и селска гара: има някакви рампи в процес на строеж, поне 6 коловоза от които се ползват само 2-3. Слизах от влака и си тътрузиш куфара поне 500 м през мостчета над недействащите коловози по чакъла покрай някакъв склад до дупка в оградата която се води врата. До дупката чака “сервис”: бусче което е безплатно за пътуващите с влака (не че ми провериха билета де, явно им е по-лесно да качат всички вместо да се занимават с проверки) и (до колкото разбрах) пътува до Ширкечи (ценралната гара на Истанбул).

Обаче аз не исках да ходя то Ширкечи. То е в центъра на града и е далече и от Халкали и от летището. А от Халкали до летището гугъл мапс каза че е около 5-6 км ! Но пак гугъл мапс каза че няма обществен транспорт от Халкали до летището. Огледах се за таксита и алтернативен транспорт, но освен някаква автобусна спирка в далечината друго не видях. Така че се качих на сервиза с идеята да попитам дали могат да ме оставят до летището и ако не да му мисля като стигнем Ширкечи. Имах време до полета : 4 часа така че не бързах.

Сервиза тръгна по градските магистрали. Гледах знаците и видях че се насочваме към летището. И наистина сервиза мина точно пред входа на летището. Мислех че ще спрат, но те продължиха около летището. Отидох да попитам шофьора и те помърмориха малко, но ме спряха на един паркинг до морето (близо до някакво яхтено пристанище) с идеята че мога да хвана такси от стоянката отсреща до летището.

И да, наистина стана работата след като примъкнах куфара по една рампа над магистралата за да стигна до обратната посока. Такиста взе 20 и малко лири до летището. Дадох му до 30 бакшиш. Човека ми даде бележка за разхода !

По принцип Истанбулските таксита не взимат карти, така че освен ако не искате да хванете Убер (и да платите близо 6 лв/мб руминг на мтел) си вземете някоя и друга лира. Аз обмених 100 лв и ми дадоха 330 лири !

На връщане излязох от митницата на летището в понеделник към 16:00. Влака тръгваше в 22:40. Имах време. Но, знаейки че Халкали е една гола поляна, се запасих със сандвичи и айран от Симит Сарай будката в зала пристигащи. Според WikiTravel всичко в летището е по-скъпо, но реших да не рискувам и да ходя до града за да не си изпусна влака. Така че платих 40 лири за 2 айрана, един сандвич, един цигар бюрек и едно шишенце с водица. Понеже бяха ми останали лири плана беше да хвана такси от летището до Халкали. Отидох до опашката, стоварих куфара в едно такси и като седнах вътре и колата тръгна се оказа че “Халкали Гари” (като се казва на турски гара Халакали според wikipedia) не говори абсолютно нищо на шофьора. Той тръгна в движение (!) да се обажда на някакъв авер да го пита къде е. С видео разговор (!). Добре че се бях сетил да забия един пин на гугъл мапс на мястото където хванах сервиза на идване. Въздъхнах, включих данните и пуснах гугъл мапс да рутира до пина. За жалост гугъл говореше на български, та не можеше да оставя апарата на шофьора директно. Ама то дори и да бях успял да го завъртя на английски нямаше много полза: според мен шофьора не рабираше нищо на английски освен напред, наляво и надясно. Така че се направих на каката от телефона и му казвах накъде да кара. А и показвах с ръка. Човека караше бавно и ме слушаше. За да съм честен се постара доста въпреки ситуацията и в крайна сметка ме закара. Поиска 30 и няколко лири. Дадох му 50 за усилието. И пак взех бележка за разходите. Добре че поназнайвам малко турски думички та като ме пита дали да ме остави “бурда” казах да 🙂

Един интересен факт за Истанбулските таксита: таксиметрите им са в огледалата. Много удобно ! И освен това няма като едно време да не ги включват: качваш се и цифричките тръгват !

Както и да е: оказах се на безумната гара Халкали в 19:00. Нямаше кой да ме спре, та стигнах до перона без грижи ако не броим мъките с пълния куфар по лабиринта. На перона имаше няколко служители с различни на цвят светлоотразителни жилетки. Питах дали тук ще дойде влака на английски. Казаха “бурда”. И аз седнах на пейката и зачаках. Пейките са на открито: добре че не валеше че няма къде да се скрие човек там. И никакъв вендинг ! Един от жилеткаджиите донесе чайче от някъде но с 20 кг куфар не ми се разглеждаше около гарата. По едно време като се скри слънцето започна да духа един тънък студен вятър. Та се наложи да извадя от куфара яке и шапка. Добре поне че перона беше осветен и относително чист. По едно време дойде един комютър трейн (демек електричка по нашенски). Изсипаха се едни местни люде с чанти и кашони. Изядох си всичките сандвичи, изпих си всичките течности и изхабих батерията на лаптопа докато си играех на игра да убия времето. И все пак седях и си общувах със себе си около час преди към 22:00 да дойдат шафнерите и да отворят вагоните.

Пак бях сам в купе. И пак получих същия пакет: бисквитки, водичка и сок от вишни. До колкото разбрах в 3 вагона имаше 10-на човека общо. Минаха пак и ни записаха имената на списъка за границата. Интересното беше че в моя край на вагона тоалетната беше с дупка. Нямаше трон. Само желязна дупка с клапа. И място за краката. Е, и бутон за клапата като този в тоалетните в самолета. Влака тръгна в 22:40 и в 22:50 парното бумтеше, часовника беше навит за границата според разписанието и аз бях завит и заспивах 🙂

Като звънна часовника (към 2:00) се оказа че не сме на Капъкуле ами някъде из пътя. Захрупах бисквитките и сокчето. След около 30 мин стигнахме на гарата в Капъкуле. Познатата процедура: слизане, паспорт контрол и качване обратно. Оказа се че имало и фришоп на гаричката. Бях го пропуснал на отиване.

Дотук добре. Ама след това ни разкачиха вагончетата (тока в контакта на кабината спря) и така един час. Легнах да погледам малко нетфликс (вече се хващаха бг мобилните оператори). И така един час. По едно време дойде един много сърдит униформен. Не разбрах митничар ли беше или полицай. Пак ми провери паспорта. И ме пита какво работя. Казах му. Поне говореше английски. След малко вагоните притракаха (явно ни закачиха на локомотив), тока дойде и потеглихме към гарата в Капитан Андреево. Докато се движеше влака мина един с пуловер “Митница”. На Български. И ме попита какво имам в куфара. Казах: дрехи. Попита дали имам нещо да за деклариране: “цигари, нещо от фришопа”. Казах че нямам и че не пуша. Дори не ме накара да отворя куфара.

След това, на гарата, мина една женица с карта БДЖ и ми провери билета. Защо и аз не разбрах. Говореше ми на “ти” и ми каза че щяла да ме събуди на Пловдив. Минаха и полицаите и ми провериха паспорта. На гарата пред влака имаше един с яке “жандармерия” на пост. Пак се зачудих дали минавам от една натовска държава в друга или през чекпойнт чарли.

Този път изкарахме повече от 2 часа на границата общо ! Досадно !

След това турския шафнер ми каза че може да се спи и че ще ме събуди на Пловдив. И аз загасих лампите и се отнесох. И така 3 часа докато човека действително дойде да ме събуди на влизане в града. Беше по пижама !

Слязох на гарата и установих че ескалатора на платформата е включен, но на обратната посока. И пак трябваше да си мъкна куфара по стълбите. А и таксита нямаше. Та трябваше да се обаждам да поръчвам.

Като обобщение:

Пътуването с влак изисква доста инфраструктура: таксита и услуги по гарите главно. Докато това го няма дори и привлекателността да можеш да спиш нормално докато пътуваш не може да оправдае мъките на отиване и връщане от/до гарата. Цената е ок: с около 30-на лв по-скъпо от автобуса. И горе долу колкото горивото за колата. И услугата във влака е ОК (е, можеше да има кафе или поне вода за чай както в Русия).  Но това недоразумение гара Халкали проваля цялата идея. Може би ако бях хванал сервиза до Ширкечи шеше да е друга работата. Ама как може да не се сетиш че хората ще искат да отидат до летището от гарата и обратно !

Така че, освен ако не сте от типа хипарлив авантюрист-магаре (да си носите всичко в раница и да можете да ходите и търпите като камила) изживяването Халкали не е нещо което бих препоръчал дори на враговете си ! Особено ако не сте привилегирован бял мъж на средна възраст като мен а, не дай си боже, жена или човек с ограничени възможности за придвижване или мъкнене на тежки предмети през лабиринт.

Гордо мога да кажа че съм ходил до летище Истанбул с всички възможни видове транспорт: влак, кола, рейс и самолет. От тези аз лично избирам колата или рейса. Влака си има чар, но виж по-горе за инфраструктурата. А пък със самолета е много анонимно: седиш в летището и не разбираш нищо за града през който минаваш.

Струваше ли си изживяването ? ОПРЕДЕЛЕНО !

Ще го направя ли пак: не и ако не е за изживяването !

Кога ставаш “кестен” ?

петък, октомври 19th, 2018

Чудите се защо “кестен” ?

Има един анекдот за Гай Юлий Цезар. Та този римски император като прочел за живота на Александър Велики и се разплакал. Приятелите му го попитали защо реве. А той казал че на неговата възраст Александър бил постигнал ТОЛКОВА МНОГО ПОВЕЧЕ !

Та ето това е да се чувстваш (или да си си) кестен !

Познато ли ви е ?

Хайде, не се срамувайте !

Интересното е че не само хората могат да са кестени. И нациите могат. Само си помислете за този момент в който гордите римляни са станали италианци !
Вторачени в миналото като единствен повод за гордост и радост.

А това да ви е познато ?!

Аз лично в този момент се сещам за всичките тези възстановки на битки от преди 1000г. Или пък “крепостите” от итонг. И “мъжкото хоро” в зимната река.

И забележете че всичкото това се прави от хора които всъщност нямат нищо друго да покажат за себе си.

Кестени ?

Интересното е че да закестенееш не е задължително. Вижте китайците примерно ! От няколко хиляди години си се борят мъжката и мислят напред !
А се наблюдават и процеси на откестеняване ! Примерно японците са се били покрили с доста зелени бодли преди да дойде външния дразнител под формата на кораба на комодор Пери. И след това какво ?! Изстрелване в орбита ! Мейджи ресторация !

Та това ме навежда на мисълта че всъщност тези външни опасности са катализатор който изважда една нация от летаргията. Или я доубива.

Хмм. Ама аз исках да пиша за закестеняването по хората. Когато започваш да търкаш билетчета от лотарията защото това ти е единствената надежда !

А то какво се получи ?!