Блога на Жоро за нещата такива, каквито ги виждам

25.08.2016

Защо е важен курса ? Две транзакции на банкомат в Гърция

Наложи ми се да изтегля малко евро от банкомат в Гърция. Намерих един банкомат на Пиреус банк. Картата ми е в лева. Като я пъхнах ми предложи да ми изтегли лева от картата и да ги обърне в евро по курс на Пиреус Банк или да тегли директно евро и да остави на моята банка да прави арбитража. Стана ми интересно. Реших да пробвам и двата варианта.

Започнах първо с курса на Пиреус банк. За 450 евро ми дръпна 952.08 лева.

Или Пиреус Банк Гърция ми продаде евро на курс от 2.1157 лева за евро.

След това опитах и с курса на моята банка (ПИБ). На същия банкомат. В същия момент. 100 Евро ми струваха 195.75 лева.

ПИБ ми продаде евро на курс от 1.9575 лева за евро.

Ето за това е важно да внимавате. Или ще ви струва като на мен 15 ст на евро 🙂

Очарователно е как банка с клонове в България като Пиреус си мисли че ядем доматите с коловете 🙂

Изводите си ги правете сами !

01.11.2013

Направи си сам … пътуване. Втора част : Резервации за пътуване.

Време е да продължа да ви разказвам как да си бъдете сами туристическа агенция.

След като сте прочели първата част се надявам че сте успели да си направите план на обектите които искате да посетите. Но трябва да стигнете до тях. И да имате къде да преспите след като ги разгледате. Ще започнем със стигането.

Резервации на пътуване

Винаги плана се започва първо с резервациите за пътуване ! Хотели много и датите лесно се избират. Но с превозните средства не е така. Особено ако искате да не платите крак и ръка за транспорт. Много е важно да имате поне предварителна идея как ще се придвижите. И да направите резервации по интернет. По-лесно е така. Не да губите време след това да купувате билети или да търсите превоз на място. Аз обикновено гледам да резервирам всичко. Или поне да проуча предварително как да се придвижа да всяка от целите ми. Включително трансфер от/до летище. И между точките които искам да видя. Идеята че “ние веднъж да стигнем там, все ще се придвижим” е рецепта за изгубено време, нерви и пари според мен.

Според мен има два вида транспорт: основен (който преодолява по-голямата част от разстоянието) и спомагателен (за придвижване на място преди и след използване на основния транспорт). Планирайте и двата ! И нанесете корекции в плана за местата които ще посетите в зависимост от ограниченията или възможностите които те предлагат.

Вида транспорт зависи от разстоянието да обектите ви. Избора е автомобил, автобус, влак или самолет. Ето горе долу как избирам аз между тях :

Автомобил

Като основен транспорт : Във фирмата в която работя има правило : ако ще ти се наложи да пътуваш повече от 4 часа с кола, помисли сериозно да хванеш самолет вместо това.  Но пък съм правил и 10 часови преходи. Просто обичам да шофирам. Да, доста по-уморяващо е с автомобил, но наличието му там където отивате е допълнително предимство понякога. А и някакси по-пълно усещаш пътуването като шофираш. Екологичния аспект също не е маловажен. Съвременните самолети вредят на околната среда много по-малко от масовите автомобили на единица пътуване. Но в крайна сметка всичко е въпрос на цена. Така че ако пътуването с кола ви е опция е важно да знаете какво да очаквате като разходи. За радост повечето от съвременните GPS програми ви дават възможността да въведете разхода на гориво на автомобила ви и цената на горивото и след това ви дават и разходите за всяко пътуване. Естествено че не е точно, но пък за ориентиране е добре. Друга опция са сайтове като ViaMichelin които директно ви дават всички разходи (включително и пътните такси) за даден маршрут. Разходите за пътуване с автомобил не са само горивото ! Има и пътни такси, такси за ферибот, можете да сметнете и амортизацията на автомобила (ако е ваш личен) или наема (ако не е). Специално за пътните такси се пригответе със съотвения начин за плащане предварително, за да не свършите като мен в оградения проход на пункта за плащане на моста на Босфора с 4 коли зад мен и без никакъв начин да платя (трябваше специална предплатена карта) таксата за да се отвори бариерата 🙂 Въобще пътуването с автомобил е една уморителна и скъпа, но много предпочитана по емоционални причини опция. Аз лично обичам да връщам дълга си към околната среда и обществото като качвам стопаджии когато мога. Но има и сайтове за т.н. carpool чрез които да си намерите с кого да си споделите разходите за пътуването ви.

За мен лично GPS програмата е нещо без което не тръгвам на дълъг път. И то най-добре на специализирано устройство. Да, смартфоните и таблетите изглежда да могат да го заменят. Но на когото не му се е налагало да спира за да охлажда прегрял телефон през лятото той не знае защо специализираните устройства са си по-добре. Ако не искате да ви разсейва GPS-а и се ориентирате добре по принцип поне си разпечатайте маршрута от Google Maps или ViaMichelin. И при всички случаи внимавайте за табелите по пътя ! Понякога и най-добрите GPS програми се лъжат !

Като спомагателен транспорт: Това е царството на автомобилите под наем и такситата. Тук правилото е : търси сделката. А сделки има. Примерно kayak има опция за търсене на автомобили под наем в даден район. Друг вариант е да проверите коя от авиокомпаниите от която имате членска карта предлага отстъпки или премии при наемане на автомобили от дадена компания в даден район. Важно е също да внимавате колко далече от мястото на прекачването е пункта на компанията за автомобили под наем. Примерно в САЩ не е рядко срещано да пътувате с влакче от пункта за връщане на автомобилите от/до летището. А не забравяйте че има и страни в които да шофираш сам е нещо което не се препоръчва и на най-смелите (в Индия примерно наемането на кола без шофьор е много лоша идея). Wikitravel обикновено ви ориентира в това кое е добра идея и кое не е. Сайтовете на летищата (ако основния ви транспорт е самолет) дават също ценни напътствия. Но не забравяйте че цената на автомобила под наем не е единствения разход. Трябва да знаете къде ще го пракирате. Има ли пътни такси и как се плащат (примерно в Индия дори и да се возите с такси пътните такси си ги плащате вие. В Брой !). И дали не си струва малкото неудобство да вземете обществения транспорт вместо това да се врете с автомобил в центъра на града.

И накрая един съвет от мен : спред един колега компаниите за автомобили под наем са в бизнеса с продажба на много скъпо гориво. Винаги зареждайте автомобила преди да го върнете. И никога не се връзвайте на офертите за предплатено гориво или да ви го дозаредят като го върнете. Обикновено ще платите в пъти повече ако им се доверите !

Влак

Не съм използвал влак като основен транспорт досега. В списъка ми за неща за правене е. Основно съм използвал влакове като допълнителен транспорт (обикновено към въздушния). Има някои страни където пътуването със влак е религия. И е много много удобно. Според моя опит това са Германия, Великобритания, Франция и Индия. Влаковете там са предпочитан начин на транспорт вътре в страната. А и, специално в Индия, са също и луксозен начин да разгледаш страната. В Германия Deutsche Bahn има партньорство с Lufhansa и предлага комбинирани пакети : самолетен билет и билет за влака. Имайте предвид че в някои държави цените на железопътните билети може дори и да надвишават съответните самолетни билети ! Има много хора които се страхуват да летят. И железниците се възползват от това 🙂 Иначе повечето големи градове имат влакови връзки с предградията и те са един много удобен начин да разгледате. Wikitravel има част от това в секцията “да разгледаме наоколо”. Особено за по-дългите пътувания които са централни в плана ви е добре да резервирате предварително онлайн ! Започнете със сайта на железницата (google translate може да ви свърши добра работа). След това ако не ви позволява да резервирате директно потърсете агенти които да резервират от ваше име.

Самолет

Досега съм използвал самолет само като основен транспорт. Аз лично предпочитам да си резервирам самолетните билети сам онлайн. Но съм срещал хора които смятат че 10-те евро или долара които резервационните бюра взимат са най-добре похарчените пари 🙂 Според мен да разчиташ на посредници обаче е да си ограничиш опциите. В интернет вече има достатъчно информация за всички видове полети (е, освен чартърите които туристическите компании организират) така че единственото което тези бюра спестяват е малко време. Но според мен ме ощетяват откъм избор. Така че предпочитам да намеря времето и да резервирам сам. И тук правилото е : търсете сделката. И резервирайте рано. Или в последния момент, ако плановете ви позволяват да изчакате и да поемете риск пътуването ви да пропадне. Цените на самолетните билети са като прогнозата на времето. Има някакви правила, но те са по-скоро емпирични и в никакъв случай не са точна наука. Kayak има дори и опция да се “абонирате” за цените по маршрут и те ще ви пратят e-mail когато най-ниската цена по този маршрут се промени във времето 🙂 Аз лично резервирам възможно най-рано, веднага след като реша че ще пътувам. И обикновено взимам non-refundable билети. Да, има риск че пътуването ви може да пропадне по някаква причина. Но цените на “гъвкавите” билети обикновено са много по-високи отколкото този риск според мен.

Започнете с мета- търсачките. Това са сайтове които търсят полети във всички авиокомпании. Аз използвам няколко за да сравня : Kayak и Amadeus примерно. Има и други. Преди имаше и български такива. Предпочитайте търсачки от страната от която ще излитате или в която ще кацате. Google is your friend ;). Но всички рано или късно стигат до една и съща база данни. Така че не се увличайте.

Тук е времето да си “играете” са датите. И дори с летищата, Примерно на мен от Пловдив Софийското летище ми е най-удобно за тръгване. Но не забравям и Истанбулското и Солунското 😉 Понякога цената и удобството оправдават допълнителните няколко часа да стигнеш до някое по-отдалечено летище. Но внимавайте и с удобствата които летището предлага. Добрия наземен транспорт от/до града и евтиния паркинг ако стигате до там с кола могат да “отместят” скъпия полет и да го направят по-разумен от алтернативите които на пръв поглед са по-евтини.

Сега е време да изберете “добър” полет. Според мен добрия полет :

  • те кара възможно най-близко до там където отиваш.
  • те взима възможно от най-близко до там от където тръгваш
  • не те кара да ставаш посред нощ
  • не те кара да се чудиш как да се придвижиш от непознато летище до непозната локация в непознат град посред нощ
  • не те кара да висиш десетки часове по трансферни летища
  • не те кара да губиш време да преминеш през повече от колкото трябва трансферни летища
  • няма голям шанс да ти повреди или загуби багажа
  • няма голям шанс да закъснее или да бъде отменен
  • кара те да се чувстваш добре от обслужването което получаваш на борда

Естествено че има начин да се превърне всеки от посочените по-горе недостатъци в предимство. Примерно има хора които използват големите престои в трансферни летища да разгледат града в който са те. Но ако не пътувате заради самото пътуване тези съображения са добър критерий 😉 Лошото е че и авиокомпаниите ги знаят. И са сложили цени срещу всяка от тях. Обикновено “по-лошите” полети са и по-евтини. И има повече места до по-късно. Така че сигурно ще ви се наложи да сложите цена срещу всяко от тези и да прецените какво точно искате да платите и какво ще изтърпите 🙂

Ако всички други условия са равни най-добре е да се придържате към любимата си авиокомпания. И да изразите любовта си като си вземете карта за членство към нея. Точките за лоялност на авиокомпаниите не са въобще за пренебрегване. Те ви дават статус (ако сте frequent traveler имате достъп до ложите по летищата, приоритетните опашки за багаж и чекиране. И въобще достъп до по-човешко отношение), безплатни ъпгрейди на полетите (да, ИМА разлика между бизнес и туристическа класа на дългите полети) и т.н. Така че събирайте точките ! А и честото пътуване с една авиокомпания ви дава сигурност и ви спестява време понеже знаете какво да очаквате. В тоя свят авиокомпаниите са сдружени на няколко големи обединения : Star Alliance около Lufhansa и United; SkyTeam около Delta, Air France и KLM и OneWorld около British Airways и American Airways. Сигурно има и други, ама тези щом и аз съм ги чувал …

Обикновено не е добра идея да “месите” полетите. Т.е. да вземете полет от едно сдружение и да продължите с друго. Не че няма и такива полети, но обикновено в тях винаги има проблеми и неуредици. Едно време когато от София летеше само БГА Балкан ни караха да се чекираме отново на трансферните летища. Ей такива проблеми имам предвид 🙂

След като си изберете “вашия” полет от сайтовете търсачки е време да резервирате. Аз никога не го правя от самите сайтове търсачки. Малко съм чувствителен на кого си давам номера на кредитната карта. Много сериозно бих се замислил да го дам на някой агент. Не че съм имал проблеми, но малко предпазливост не вреди. Така че след като си избера полет винаги отивам на сайта на авиокомпанията която съм си избрал (или на тази авиокомпания от същото обединение с която се чувствам по-сигурен) и резервирам от там. Ако не е някоя малка авиокомпания с 2 самолета разбира се. Тогава избирам най-големия посредник който я предлага и ползвам него. Важното е да имате сериозна организация на която сте платили. За да има на кого да се оплачете ако се объркат нещата. И да, запишете си номерата за спешни контакти при проблеми !

Не бързайте като минавате през екраните на резервацията. Четете всичко и мислете. Дявола е в подробностите. Някои от авиокомпаниите примерно не включват по подразбиране багаж или избор на место в цената. Или пък летищните такси. Така че внимавайте да не се налага да до-резервирате после. Или да не би на пръв поглед евтиния полет да стане по-скъп от бизнес класата на друг.

След като направите резервацията ви изпращат на e-mail адрес електронния билет и потвърждението.

Резервацията е един 6-символен буквено-цифров низ. И той е уникален за вашето пътуване. С него можете да проверите какво точно сте резервирали на сайтове като CheckMyTrip. Или да споделите плановете си за пътуване с някого (посрещач, агент). Или да се чекирате на машините на летището за да не чакате. Така че си го запишете или запомнете. Аз лично изпращам e-mail-а с потвърждението директно на trips@kayak.com. И сайта обработва бележите и ги добавя до пътуванията ми там. Освен това ги и пази. Така че имам още едно копие ако ми се наложи. А и ги добавя в календар за който мога да се абонирам от Google Calendar и календара на смартфона ми 🙂

Електронния билет има дълъг цифров номер (999 9999999999). Той съдържа информация за цялото ви пътуване. Разпечатайте си го ! На хартия ! И си го пазете докато го използвате целия. В някои летища не може въобще да влезете без него. Да, няма логика на пръв поглед в това което казвам. Но в сигурността по летищата често е така 🙂 Освен за този краен случай хартиеното копие на този билет ще ви помогне при проблеми с полета. Ще имате какво да подхвърлите небрежно на агентите от гишетата по летищата 🙂

Запазете електронните копия на билета и резервацията в любимата си “облачна” интернет услуга във формат който се чете от всякакви устройства и компютри. Аз използвам PDF. В случай че ви откраднат багажа или ви свърши батерията на телефона и лаптопа възможността да отворите и разпечатате тези документи от летищен или хотелски компютър е безценна !

Пак стана дълго, та ще спра до тук. Остава да обясня как се резервира хотел и да споделя някои трикове при самото пътуване.

28.10.2013

Направи си сам … пътуване. Първа част.

Туристическите агенции са на всякъде. Рекламират усилено. “Замърсяват” резултатите в http://google.com когато човек търси къде да прекара ваканцията си. Те предлагат чудесна услуга, но тя не винаги е точно това което търсите.

Случвало ли ви се е да плащате туристически пакет от който не използвате и половината ? И местния представител на фирмата да ви губи време за “срещи за ориентация” на които се опитва да ви пробута безумни “екскурзии” ? Или пък да съжалявате за екскурзоводското бъбрене на език от който ви напушва смях ? Или пък да ви дават само 20 мин да разгледате нещо което наистина ви интересува само и само за да не изостанете от Групата ? Или пък да искате да отидете то някое интересно място но то да не е в Програмата ?

Ако отговорите с “Да” на който и да от въпросите по-горе четете по-нататък !

Ще се опитам да ви обясня как сам да си бъдете туристически агент. Мъъъъничко повече усилие отнема от това да отидете и да изсипете пари на някоя агенция. Но резултатите поне според мен си струват.

Да започваме !

Необходими умения и пособия

  1. Английски език. Да, знам че има сайтове които превеждат съдържание на чужд език в интернет. Ама не е същото. А и понеже ще сте сами с домакините си там където отивате ще ви трябва език на който да се разберете с тях. За жалост българския език “работи” само в някои от държавите около нас. И то не винаги. А и предизвиква определени чувства в някои от тях. А пък досега не съм попадал на място където поне някой не говори поне мъничко английски. Харесва ви, не ви харесва, това е положението. Така че учете. Ако не учите вече 🙂 Езиците като цяло ви приближават към хората които посещавате. Колкото повече знаете, толкова по-добре. Но могат и да ви отдалечат. Примерно ако като мен се опитвате да говорите испански в Португалия 🙂 Или английски във Франция 😉
  2. Добра връзка с интернет. Едно е да отвориш “фейса” набързо. Друго е да правиш изследване за дестинация. Трябва ви време пред компютър с неограничен достъп до мрежата. Поне ADSL или кабелен. Има много за четене ! Ако нямате това в къщи си струва да отидете до някой интернет клуб. Ама е малко опасно от там (виж по-долу за работата с карти).
  3. Кредитна карта. Най-добре няколко различни. Ще видите много писания по мрежата които казват че дебитните карти вършат същата работа. Да, ама не ! И то основно заради една много разпостранена практика по хотелите която се нарича блокиране. Сещате ли се как по българските хотели ви взимат и ви снимат личната карта ? По принцип това е противозаконно, но това им е единствения начин да се застраховат ако решите да изпочупите стаята преди да си тръгнете. По по-цивилизованите места правят това като ви блокират (авторизират) определена сума по картата. Тя е обикновено доста по-голяма от това което всъщност ще дължите накрая. И ако има някакъв проблем ще са сигурни че няма да сте изхарчили всичко по картата и ще могат да си покрият разходите. Забележете : не ви взимат парите. Просто правят така че да си седят по картата за определено време ако им потрябват. Тези блокировки изтичат сами след 40-на дена. И никой не си прави труда да ги отменя като си тръгвате от хотела. Защото при ползване на кредитна карта тези блокировки са срещу нещо имагинерно (вашия кредитен лимит). Така че нито на вас нито на хотелиера му пука. Но при дебитните карти не е така : там тези блокировки късат от залъка ви (дебитното ви салдо) и правят така че не може да използвате парите които сте спестили. Така че вземете си истинска кредитна карта ! Те имат и други предимства : примерно тази която аз имам предлага и застраховка при пътуване. Така че ако се окажете с четиричленно семейство и без багаж на морската си почивка ще може просто да отидете и да си напазарувате неща от първа необходимост. Най-добре е да имате няколко кредитни карти от различен вид : примерно аз имам American Express и VISA. VISA/MasterCard си е необходимост. American Express е много по-приета в някои страни (САЩ). А и колкото повече карти имате толкова по-евтин и по-голям ще е кредитния ви лимит.
  4. Време. Отделете си време за да проучите нещата. Ако го правите набързо най-вероятно ще съжалявате. При мен това е ок, понеже много обичам да пътувам. И ми е като един вид забавление. Но си трябва време. Така че си го отделете.
  5. Облачни услуги. Всичко се случва по време на път. Чанти се губят. Билети се късат. Резервации се изцапват с кафе или храна. Телефони се трошат. Но това което сте сложили в “облака” винаги е там за вас. И е достъпно от всеки компютър. Напоследък аз задължително качвам копия на всичките ми важни документи (резервации, билети, указания, лични документи) в Google Drive. Да, знам че има и други услуги. Просто на мен тази ми е най-удобна, понеже съм с Andorid телефон. Така дори и да остана както майка ме е родила винаги мога да си възстановя всичко и да се върна у дома. Друга полезна облачна услуга е kayak.com. По-специално планьора за пътуване. Държи разбираем списък със всичките ви резервации и не е необходимо да се ровите по дълги документи ако ви трябва адреса на хотела или телефона му. Има приложение за телефон, което кешира данните.
  6. Смартфон. Или таблет. Въобще мобилно устройство. С GPS в него, възможност за навигация без използване на данни, и достъп до интернет през 3g и Wifi. И с достатъчно батерия ! Няма да обяснявам защо ви трябва. Просто вижте по-долу 🙂

Първи етап : Подготовка

Опитайте се да научите всичко за дестинацията която планирате да посетите. Да, знам че звучи очевидно. Но знаейки какво да очаквате ви спестява много разочарования.

Първата ви задача е да си набележите целите. Тоест местата които искате да посетите.

Понеже аз ползвам google, като започна да изследвам нещо винаги си правя по една нова карта в google maps. Това е наименован слой върху чудесната карта на Google Maps който ми позволява да слагам сам “кабърчета” по нея с нещата които са важни за мен. Помага след това и при навигацията. А и дава визуална ориентация за разстоянията между обектите.

Сега като сте се приготвили може да започне истинското изследване.

  • Аз обикновено започвам с www.wikipedia.org. Малко е скучновато и дълго понякога но ви дава добри идеи.
  • След това “минавам” на http://wikitravel.org. Обичам го този сайт. Ама не бива да се приема много буквално. Опитвам съм да резервирам хотелите споменати там. Не е добра идея !
  • Добра индикация за мен е ако има сайт от световното наследство на UNESCO. Тези обикновено си струват винаги и навсякъде !
  • Друг добър “номер” е да погледнете какво интересно за вас има по сайтовете на агенциите които предлагат пътувания във вашата дестинация. Да знам че това е преписване, но на война, в любовта и при пътуване всички средства са позволени.
  • Друг добър източник са сайтовете с пътеписи. Но избирайте тези на които вярвате ! Аз съм понаписал малко в този блог. Мога да препоръчам и patepis.com. Както и TripAdvisor (имат и много готини форуми). Но съм сигурен че с времето ще си изградите свой списък.
  • Заровете се във форумите. Ако наистина искате да разберете неща за локацията която ще посетите от хора които са били там и я познават форумите са чудесен начин да го направите. Не всички обичат да пишат пътеписи. Но почти всички обичат да споделят преживелици. И обикновено форумите са мястото което се използва.

След всичко това трябва да имате поне груба идея и списък какво искате да посетите. Сега е време да подредите списъка. Започнете с реалността на това колко ще е лесно да посетите даден обект. Тоест ако ще ви отнеме хиляди евро и седмици да отидете на едно от интересните места това обикновено ще е за сметка на другите. И затова се замислете какво точно искате и ги подредете.

Не се опитвайте само да отмятате обектите !

Под отмятане аз разбирам да пристигнеш на мястото, да се снимаш и да тръгнеш веднага към другото място. Оставете си достатъчно време да разгледате наистина нещата които ви интересуват. Дори и това да означава че няма да ви стигне време за обектите които ви интересуват по-малко. Wikipedia и wikitravel дават добра идея колко време ще ви трябва да разгледате нещо. Не пестете от изживяванията си !

Примерно при едно от пътуванията ми до Лондон аз разгледах само The London Tower. И си предвидих цял ден за нея. При всички други интересни места в Лондон ! Но никога не съм съжалявал за това. Понеже успях наистина да разбера и почувствам това място !

Така че преценете с колко време разполагате и го планирайте правилно !

Засега толкова. Че дълго стана. Ще продължа да пиша и за следващите етапи. Stay tunned дето се вика 😉

15.04.2012

Приказка за държавата formerly known as Македония

Filed under: ваканция,Personal — Жоро @ 8:31

Предупреждение: това е една измислена приказка и всички герои в нея са напълно имагинерни. Всяка прилика с реални стопански субекти и събития, колкото и да е желана от автора, е напълно случайна и плод на вашето разпалено въображение и апетити.

Ще ви разкажа една приказка. За една чудно красива мома. Очите й огън, снагата и тънка. Ще я наречем Биляна, за да спазим традицията. Родила се Биляна във време на разцвет за селото. От любяща майка живееща на изток и от баща идващ от далечно село от северозапад. Добре ама заради могъщия си съсед от изток бащата нямал достачно смелост да вземе отрочето при себе си веднага след раждането и изоставил Биляна самичка. Майка й и тя много я искала, но имала много дългове към всички съседи, а и имала да се бори и за другото си чедо. Та и тя не могла да се погрижи за Биляна. И така Биляна расла самичка и в много лишения. Лоши съседи я биели до кръв. Нямала с какво да се изхранва. Но най-лоша била мъката по изгубените родители, която прераснала в озлобление. Станала Биляна за женене. Но поради това че родителите й я били изоставили не могла да отвори сърцето си към никого. Много опитали. И един жених от юг. И един от югоизток. Най накрая дошъл един хромав момък от север. Куц, но със силен роднина. Той насилил Биляна и заживял с нея “на семейни начала”. Без брак, само с комсумация. Добре, но от това нищо не се родило. А и недъгавия момък се споминал без време от лоша болест. И пак останала Биляна сама. Но времето си било казало думата. Не била вече същата огън мома. И се оказало че никой не я иска. Едновремешните й ухажори отдавна били дебели и женени. Някои дори си били кръстили щерките на нея и се сърдели като Биляна излезела на хорото заради това че хората я викали по име. Майка й още била жива, но все така слаба и затънала в дългове. И пак нямала сили а вече и желание да я прибере. А баща й си имал ново семейство : понеже му отнели повечето от имотите се бил се оженил по сметка за богатата си съседка вдовица. И мащехата на Биляна казала че ще я вземе само ако живее в килера и се храни с остатъците от трапезата. Не стига това ами и самата Биляна се разболяла. Едни странни вируси с бели шапчици я разяждали тихо отвътре. Сила не й оставала от тях. Старост нерадост. Нямала друга радост Биляна освен да си спомня славните дни на своята младост. Колко красива била. И как всички я искали. Но и това спряло да й доставя радост. И след като прочела една много стара легенда за една силна жена живяла преди много години в нейното село си въобразила че това е прабаба й. Но колкото и да искал мозъка й да вдигне тежките доспехи като тази силна жена от миналото това не било по силите на измършавялото й дребно тяло. И мозъка й, осъзнавайки това, се давел в самоунищожителна злоба. Точно колкото Биляна да се изпокара с всички роднини и познати. И да продължи да живее сама.

29.10.2011

Моята Индия: Част Трета. Делхи. Бягство към дома.

Filed under: ваканция,Personal — Жоро @ 11:58

Делхи.

Това е столицата на Индия. Или да кажа столиците. Според Wikipedia това място е постоянно обитавано от 6 век пр. н. е.  Тоест горе долу колкото Пловдив 🙂 Но всъщност, за разлика от Пловдив този град всъщност не е един град, а всяка нова империя или династия която го е завладявала си е изграждала своя си град. Леко настрани от стария. Това сигурно е така защото не вярвам някой да може да се оправи с хаоса на жителите на този град. Явно всеки нов завоевател просто се е хващал за главата, казвал си е “мамка му, аз с тези хора няма да мога да се оправя” и е започвал да строи на голо поле град така както го  е разбирал и просто е оставял остатъка на доизживяване. Най-ясно това личи при последния опит : т.н. английски Нов Делхи (New Delhi). Разхождайки се по улиците му човек за момент забравя къде точно се намира и съвсем спокойно може да реши че е в някой провинциален английски град. Има ги широките улици и роундабаутите (кръговите движения), има ги и високите огради и подредени алеи със зеленина. Ако ги нямаше маймуните и жегата приликата щеше да е пълна.

За жалост обаче дори и този последен нов град вече е започнал да страда от съдбата на предишните си събратя : тук там, неусетно, без да може някой да ги спре, бордеите са започнали да се настаняват в него. С тях се промъкват и мръсотията и миризмите. Засега това може да се види само в някои паркове (защото останалата част се охранява строго от войската), но съм сигурен че след 100 години “Новият” английски делхи ще е просто част от “останалата част” на града. Интересно дали тогава ще има нов завоевател, който да построи поредния нов град за асимилация.

Ето как протече запознанството ми с този град.

Руските ми колеги си бяха заминали по живо по здраво. Така че ми трябваше изпълним план за това как да разгледам града сам. Единия вариант беше да си наема гид, както бяха направили те. Но се бях уморил от целия този процес на пазарлъци и рушвети. Затова ми трябваше нещо което да ме отърве от него поне за ден два. От интернет бях научил че някакъв министър беше открил Hop On/Hop Off автобуси в Делхи. Ползвал съм ги в доста европейски градове и това действително е един много удобен начин да се разгледат забележителностите. Реших да не резервирам билет през мрежата, за да мога да видя на място за какво точно иде реч преди да влезем в стоково-парични отношения 🙂

Имах и резервен вариант (който ми беше подсказан от един от индийските колеги в Бангалор) : метрото. Да, Делхи има доста развита метро-мрежа. Е, не колкото Париж или Лондон примерно, но съвсем не е малка. И имайки предвид постоянните задръствания и хаоса по улиците метрото ми се стори привлекателна алтернатива.

След скромна, но хранителна закуска в ресторанта на покрива на хотела (макарони с чили и омлет от 1 яйце) се отправих към рецепцията да попитам могат ли да ми извикат такси до началната точка на автобусите, която бях записал чинно в телефона си. Опитах се да обясня къде искам да отида, но явно не срещнах много разбиране. Ясния разговор на английски за жалост е все по-рядко срещано удоволствие в Индия. Да, повечето хора знаят по някоя дума, но не достатъчно за да те разберат всъщност. За радост една възрастна английска госпожа която видях в ресторанта  на закуска реши да ми помогне и на сносен (според мен) хинди обясни какво точно имах предвид. Хората на рецепцията ми казаха да просто да изляза и да си хвана такси. Качих се на туктука който дремеше на тясната уличка пред хотела и му показах на телефона адреса на най-близката спирка на хопон-а. Той разбра къде е, но взе да ме разпитва къде точно искам да отида. Опитах и на него да обясня идеята за хопон автобусите. Не ме разбра, но реши че може да изкара комисионка и ме замъкна в някакъв малък офис където един човек с лепкава любезност ме помоли да седна на диванчето пред бюрото му. И ме заразпитва дали случайно не искам екскурзия до Агра (явно мокрия им сън като туроператори). Казах му да се пръждосва и излязох. Туктукаджията ме чакаше долу и изглеждаше доста объркан, понеже не беше сигурен дали ще вземе комисионка или ще трябва да се задоволи само с таксата за превоз. Разочаровах го, като го попитах колко струва до тук. Но понеже той доста настояваше да разбере къде искам да отида опитах още веднъж бавно да му обясня концепцията на хопон-хопоф-а. След малко мисъл светна в очите му ! Аааа, ХОХОБУС-а ! Разгеле ! Явно никой не знаше какво точно е хоп-он/хоп-оф. Но виж, хохобуса всеки го знаеше. Знаейки тази парола нямах никакви проблеми да обясня след това на когото и да е в Делхи какво точно искам да направя и къде искам да отида.

 

From Bangalore 2011

Туктукаджията веднага ме заведе до първоначалната спирка на автобуса. Това беше малко по-далече от най-близката спирка за където бях тръгнал. Но това се оказа добра идея. На спирката имаше офис и пред него имаше един автобус. Отидох директно в автобуса и попитах за билет. Казаха ми че в автобуса не се издават билети. Добре че туктукаджията ме беше закарал до началната спирка. Влязох в офиса. Билета беше 300 рупии : горе долу колкото 3 качвания на туктук. И за тази цена получавах целодневен достъп до модерни ясно брандирани автобуси с климатик. За разлика обаче от Парижките си събратя нямаше аудио система за обяснения, а жив гид 🙂 Заедно с билета ми дадоха брошура и разписание. Освен това ми дадоха и ваучер за понеделника след празниците. Но него нямаше как да използвам.

Докато си купя билета автобуса беше потеглил. Седнах и зачаках следващия. Докато чаках си направих план на коя от 15-ната спирки искам да сляза. Имах предвид че следващия ден е Дивали и доста неща ще са затворени, така че реших да не слизам на местата които бяха относително близо до хотела и които нямаше как да затворят (като мемориала на Махатма Ганди примерно). Колебаех се за червения форт, но гида ми каза че той също ще е затворен утре, та започнах с него.

 

From Bangalore 2011

Червения форт е емблемата на Делхи. Дори и в рекламите на Формула 1 го даваха. Там са се случили много важни неща в Индийската история. Вижте го в албума със снимките : внушителен е. И тук съществуваше обичайната сегрегация между индийци и чужденци. Дори и опашките пред пункта за проверка бяха 4 : за индийски мъже, за индийски жени, за чуждестранни мъже и чуждестанни жени. То всъщност е много лесно да познаете туристите в Делхи. Не видях никой от местните да се разхожда с бутилка минерална вода. И не видях турист без такава. В случая сегрегацията работеше за мен, понеже опашките бяха малки. Разходих се добре из него и поснимах. На излизане се оказа че за 10-на минути съм изпуснал автобуса. Та се наложи да чакам следващия (бяха през 50 мин). За жалост спирката за червения форт беше в средата на една типична хаотична Делхийска махала : със всичките му улични продавачи, мръсотия и кучета. Така че се върнах пред червения форт, където имаше прилична и чисто изглеждаща градинка, а и постоянното свиркане на клаксони се чуваше по-малко.

 

From Bangalore 2011

След това беше ред на “портата на Индия”. Но за нея предцених че нея няма как да я затворят само се снимах пред нея и реших да я оставя за следващия ден.

 

From Bangalore 2011

Следващата спирка на която слязох беше Гробницата на Хюмаюн. Това всъщност е оригинала на Тадж Махал. Това е една доста по-стара гробница на една друга султана, която дивия султан от Агра просто копирал като Тадж Махал. В мащаб естествено. Гробницата на Хюмаюн беше доста по-малка. Но пък беше също много красива. Този път си бях научил урока и си навих будилника да не изпусна автобуса.

 

From Bangalore 2011

С голямо удоволствие пропуснах всичките му традиционни пазари и следващото място на което слязох беше Лотусовия храм след около половин час в приятно климатизирания автобус. Това е голям и много красив храм на най-новата религия в този свят. Храма беше разположен в красив парк. Входа беше свободен. Ама искаха да си свалиш обувките преди да влезеш в самия храм. Да бе ! ДА ! Разгледах само отвън. Но пък пак беше много красиво. Поради това че не влязох вътре ми остана много време до следващия автобус. За жалост храма е в едно предградие на Делхи и около него имаше само мръсно изглеждащи сергии. На идване ни бяха показали от прозореца на автобуса “най-големия компютърен пазар в Делхи”, но при опита ми да го намеря се оказа че е на над 2 км, а не ми се разправяше с туктукаджиите. Така че кротко си зачаках автобуса, който дойде след 20-на мин.

Пропуснах моловете в Сакет като се надявах че ще се отворени на другия ден. Все пак хората трябва да пазаруват отнякъде в последния ден на празника. Не може всички да са купили всички подаръци които им трябват. Поне у нас в България е така 🙂

 

From Bangalore 2011

Следващата спирка на която слязох в късния следобед беше Кютуб Минар. Реших че ми стига толкова разглеждане за деня и затова смятах спокойно да разгледам тази последна хохо атракция. Платих поредните 250 рупии вход. Дори си купих и аудио гайд за 100 рупии. Взеха ми паспорта като залог. И ми дадоха разписка. Гайда беше в стила на арабските приказки. Това ми се стори странно за Индия. И на места действително се отплесваше в излишно дълги лирични отклонения. За радост ми бяха обяснили как да го прекъсвам.

From Bangalore 2011

Иначе мястото ми хареса. Там беше най-старата джамия в Индия. И тя беше още едно потвърждение на факта че завоевателите винаги се отнасят напълно варварски към културата на завоювания народ : колоните в джамията бяха буквално слепени от части от колони на хинду храмове с уникално красиви релефи по тях. Напомни ми за Света София и за византийските мозайки замазани с вар за да заприлича поне малко на джамия.

From Bangalore 2011

Минарето беше напълно внушително. Един султан го започнал. Изградил 2 етажа. След това друг добавил още 4. После друг добавил още 3. Със друг камък. И така нататък. До самия връх.

From Bangalore 2011

Дори и британците решили да добавят етаж. От същия камък като основата. Но понеже изглеждал много по европейски имали добирната да го махнат и да го сложат в градината.

В гайда имаше история на Делхи, която изслушах напълно понеже имах много време до автобуса. Направи ми впечатление че тази история включваше само мюсюлманския период на Делхи и нямаше нито дума за царствата преди това. Все едно че града не е съществувал преди 700 г. сл. н. е. Явно това е някаква държавна политика в Индия.

Сдадох гайда и седнах до спирката на хохобуса. Взе да се стъмва и комарите взеха да натискат. Това ме изнерви : не бях сигурен дали плътния слой от репелент от сутринта все още действа. А всички знаем какво точно имат в слюнката си тези индийски комари. Така че реших че ако се разхождам енергично шанса е по-малък. След 15 мин разходки автобуса най-накрая дойде. Последва дълго и мъчително прибиране през задръстванията към началната спирка.

 

From Bangalore 2011

Видях разпродажба на летящи килимчета през прозореца на автобуса. Не слезнах, понеже нямам книжка за килимче 🙂 Пък и винаги има някаква уловка. Около разпродажбата пишеше нещо за време. А аз време нямах 🙂

Попитах екскурзовода в автобуса какво може да е отоворено утре и тя потвърди че мемориала на Ганди е добра идея.

 

From Bangalore 2011

От крайната спирка на хохобуса хванах такси (малко бусче) до хотела. Взе ми половината от това което туктукаджията ми беше взел на сутринта. Никога няма да разбера логиката на тарифите на Делхийските таксита.

Все още се чувствах преситен от Индия и затова реших да се възползвам от румсървиса на хотела. Ето как изглежда типичната вегетарианска Делхийска вечеря :

From Bangalore 2011

Оставих снимките да се катерят в пикасата и си легнах. Този път бях попитал пиколото как се изключват лампите, та спах на тъмно.

На сутринта се събудих към 9:00, измих си зъбите с малко минерална вода (това се препоръчваше в пътеводителите като мярка срещу неизбежното разстройство от водата) и опитах да реша какво да правя в този ден. Полета ми беше в 2:00 часа през нощта. Трябваше да освободя хотела най-късно в 12:00. Така че имах два варианта : да седя в стаята до 11:30, да си оставя багажа на рецепцията и да обиколя следобед. И вечерта да мина да го взема и да тръгна към гарата да си хвана експреса до летището.  Или да си платя още една вечер в хотела и да тръгна да разгледам от сутринта и след това да полегна в хотела и да тръгна към 11:00 към летището. Реших че няма да мога да заспя така или иначе и избрах варианта с оставянето на багажа на рецепцията.

Така че отскочих да закуся и се върнах в стаята. Обадих се в къщи, гледах BBC и се размотавах по всякакви приятни начини. Погледнах си пощата. Луфтханза ме бяха произвели във Frquent Traveler ! Това даваше някои предимства.

Към 11:45 слязох във фоайето, където отново ми поискаха номера на резервацията ми от hotels.com, прибраха ми багажа, дадоха ми разписка за него и ми напомниха още веднъж колко е важно да оставя ревю за хотела в tripadvisor.com 🙂 Това за ревюто ми го повториха няколко пъти. Явно им беше важно.

Такааа. Грабнах един туктук, а пиколото на хотела му обясни че искам да отида на мемориала на Ганди. Разбраха се и за цената, така че просто платих като стигнах.

From Bangalore 2011

Казват че този човек е бил толкова велик и заради простия начин по който е живял. Според мен е бил велик поради това че е успял да устои на изкушението на властта. Предствете си само : изведнъж ставате пълновластен господар на 1 Милиард човека. И можете да им кажете какво да правят. Представете си само колко неща могат да се направят с тези ресурси. Древните паметници из цяла Индия са внушителни и досега, а са правени с доста по-малко население. Аз лично не мога и да си представя да може да се разпореждам с такъв ресурс. Поставени пред това напрежение древните владетели са си изградили прекрасни дворци, за да отпускат. И всичко материално каквото можете да си представите. А Ганди е продължил да живее скромно и да служи на страната си. Няма дворец, няма заграбено богатство, няма разточителни фондове за децата (Индира Ганди също е живяла в една едноетажна сграда). Само служба на родината. Саможертва в най-чистия и вид. Ето какво имаше на входа на гробницата :

 

From Bangalore 2011

Нямам какво да добавя.

Казват че след като го застреляли успял да каже само “Ех, Господи” (Hey Ram на хинди) преди да издъхне. Според мен това не е било молитва. А просто възглас на раздразнение и отчаяние че Индия никога няма да стане това което той се е бил надявал да я направи.

И тук искаха да се събуваме. Пак отказах. Разходих се из прекрасните градини около монумента вместо това. За жалост един катун (палатков лагер) се беше настанил в единия от забутаните краища на градината. Hey Ram ! Но пък на всеки 100 метра имаше войник с зареден калашник. Взе да ме успокоява цялата тази войска навсякъде 🙂

Един баща правеше фотосесия на 10-годишната си дъщеричка на един от камъните на езерото. Очевидно беше много горд от това колко красива изглежда тя. Стана ми мило. И се замислих какво правя аз далече от моята дъщеричка. Още малко.

Изходих целия парк, но успях да убия само 1-2 часа. Не смеех да седна на някоя пейка заради комарите. Затова реших да се връщам покрай монумента към изхода. И понеже явно изглеждах доста екзотично с голата си глава и бялата си кожа се оказа че цяла върволица индийци искат да се снимат с мен. Добре, и аз исках да се снимам с тях 🙂

From Bangalore 2011

След това реших че ми стига толкова Индия и се запътих да разгледам остатъците от британското присъствие в Индия. Започнах с портата на Индия. Много приятен паметник на всички загинали в първата световна индийски войници в стил на триумфалната арка в Париж. Или в Букурещ. Зависи къде сте ходили 😉

Там имаше много индийци които просто се наслаждаваха на празничния ден. Още желаещи да се снимат със странно изглеждащия чужденец.

From Bangalore 2011

Имаше ги и обичайните продавачи на всякакви джунджурии : от бамбукови свирки до велосипедчета от цветен проводник. Все полезни неща. Наложи се да си напомням че съм свършил с пазаруването 🙂

От портата на Индия започваше един 5 километров булевард до президенсткия дворец. Реших че бавното ходене по този булевард е чудесен начин да убия времето. А и президенския дворец изглеждаше внушително в далечината.

По пътя ме спряха само 4 туктука да ме питат не искам ли да ме закарат на пазар. Не исках 🙂

Стигнах до “президентския дворец”. И се озовах в друго време. И в друга държава. Не държава. Империя ! Оказа се че това е мястото от което британците са управлявали Индия. Състоеше се от 2 абсолютно симетрични сгради във викториански стил от двете страни на голяма улица която завършваше до разкошен дворец. Пред всяка от сградите имаше по 2 колони с платноходи на върха. Всяка колона беше надписана като подарена от една от бившите колонии : “От Канада за Индия”, “От Южна Африка за Индия”, “От Австралия за Индия” и от “Нова Зенландия за Индия”.

 

From Bangalore 2011

Това, и белия “Амбасадор” който чакаше на алеята пред сградата ме накара да се озъртам за лорд-губернатора. Не се въздържах и тихичко си изтананиках британския химн. Според мен тази нация напълно заслужава уважение за това което са успели да постигнат в тази необятна страна. И за цивилизования начин по който са се изтеглили от нея. Винаги съм имал смесени чувства към британците по исторически причини, но смятам че това което са дали на света не бива по никакъв начин да бъде засенчено от грешките които са правили. Та те са били Америката на предишните векове 🙂 И понеже са живели в едно по-открито време не им се е налагало да се преструват че правят всичко за доброто на подчинените народи. Макар че всъщност и доста добро са им направили 🙂

За жалост двореца беше затворен заради празника и единствено успях да се снимам пред него. Тъй като беше само 14:30 а вече бях привършил предварително набелязаните цели беше време за ново целеуказване. Намерих малка сянка и започнах да ръчкам GPS-а за подсказки. Но идеята дойде от хохо брошурата под формата на мемориала на Индира Ганди. Знаех че ще бъде затворено, но тъй като GPS-а примамливо сочеше че е на 2 км от мястото на което бях реших че това ще е един добър начин да убия малко време. А и Индира Ганди е пряко свързана с България поне в моите спомени. Тъй като това беше в британската част на Ню Делхи реших да пестя батерия на GPS-а и да използвам картата от хохо брошурата. Ходех по правите улици и гледах армейските постове пред повечето от сградите които се оказаха министерства, представителства на щатите и т.н. Нямаше жива душа. Само пред министерството на войната постовия ми се стори малко странен :

From Bangalore 2011

Ама си вършеше работата де. Дори ми се озъби като минах ! Дано го повишат скоро.

След 30-на мин стигнах до мястото където е живяла Индира Ганди. И нея са я застреляли. Както предполагах беше затворено. Но пък се снимах пред табелата.

И сега настана трудната част. Имах още 11 часа до полета. Какво да правя ? Очевидно беше че всичко освен пазарите е затворено. А след изминатите километри краката ме наболяваха. И да ви кажа честно бях се пренаситил на Индия. Започнах да си искам в къщи.

Всъщност всичко е затворено ли ? Пред очите ми изплуваха моловете в Сакет. Нямах нищо против да поседна на някоя пейка в някой климатизиран мол. А защо не и да хапна нещо във food court-та. Абе да избягам от Индийските улици с две думи 🙂 Да де, ама тези молове бяха на 10-на км от мястото на което се намирах. И тук се сетих за препоръката на индийските ми колеги относно метрото. Заръчках GPS-а. Оказа се че има спирките на метрото ! Радост. Зададох най-близката и тръгнах да топя 1.5-те км които ме деляха от нея. Нямах душевна сила да се разправям с шофьорите на туктук. Скоро стигнах метро станцията. След слизането по стълбите се озовах в модерно изглеждаща метро платформа.

From Bangalore 2011

ооо, радост ! Имаше специално гише информация. Та те ми казаха да си купя билет до станция Сакет. Отидох на касата и не повярвах на ушите си : 18 рупии. Аз чух 80 и започнах да броя дребните. Та се наложи касиерката да ме спре 🙂 Даде ми жетончето и слязох на перона. Оказа се че няма да се налага да прекачвам (метрото в Делхи има 4 линии и те са цветно кодирани). Смях се с глас като чух предупредителния запис : Mind the Gap. Това ми напомни за разходката ми в Лондон преди време. Само дето на Лондонските метростанции продаваха дамски прашки със същия надпис. А не мисля че някой би си ги купил в Индия 🙂

Имаше и една друга разлика от Лондонското метро. Всеки гледаше да те пререди да седне. А се обуташ за секунда, а си продължил да седиш прав. И няма значение дали си мъж или жена, стар или млад. Местата са за по-бързите. Така е в Индия 🙂

Стигнах в Сакет. Да ама след като излязох от метростанцията молове не се виждаха никъде. Само безкрайна мах’ла ! Предадох се и взех туктук. Закара ме до мола за 120 рупии 🙂 Странно че за 10 км ми трябвах само 18, а сега за 1.5 120 🙂 Както казах никога няма да разбера логиката на транспорта в Делхи.

Туктука ме докара до входната врата на единия от моловете. Там много вежливо ми обясниха че не пускали нови посетители защото затваряли ! Гредаааа ! Обиколих като куче покрай моловете с надеждата да се вмъкна отнякъде, дори последвах един японец, който очевидно имаше същото намерение. Ама не. Само излизащи. Имаше някакви ресторанти дето все още бяха отворени, но реших да не се застоявам в това предградие на Делхи.

Затова се стегнах и изръчках GPS-а за най-близката спирка на метрото. Бях решил да ходя да си взимам багажа и да бягам на летището. Нищо че имаше още 8 часа. Стигаше ми толкова ! Вече бях почти в положението да искам да пропълзя в черупката си и да гледам в точка. Толкова бях претоварен от цялата тази различност и шареност на Делхи и Индия като цяло. Исках луфтханза. Brot Katoffel ! И в къщи.

Последвах GPS-а през може би най-мръсната и шумна улица в Делхи. Коли от всякъде. Рикши и туктуци профучават край теб. Хора продават всякакви керамики и храни по улиците. Деца се въргалят в мазната прах в предблоковите пространства. Хора с мръсни бели чаршафи се дупят да палят огън до мястото където си играят децата. И хора, хора, хора, хора ! Отвсякъде. А и понеже започна да се стъмва предполагах че и комарите ще се появят скоро. Така че бързах след човечето на GPS-a и не поглеждах настрани. След 15-на мин стигнах до станцията. Лесно я познах по плътната редица от туктуци която я обграждаше. Бедняци спяха пред самите стълби. Бързо се шмугнах вътре. Взех си билет за централната гара, защото знаех че това е най-близката до хотела метро станция.

Слязох на гарата. Понеже не беше много тъмно още, имах време за губене а и бях се поосвестил от цивилизацията в метрото реших да ходя пеш до хотела. Не беше толкова трудно и отне само около 20-на мин ако прескачаш ла*ата, налягалите просяци и продавачите на неща и внимаваш за туктуците като бягаш сред трафика да пресечеш 🙂

From Bangalore 2011

В тесните улички до хотела Дивали явно вече беше започнал : таксистите украсяваха туктуците със свещички. Та се зарадвах че стигнах до хотела без премеждия. Багажа ми беше там и изглеждаше в ред. Компютъра в раницата също. Реших че е добра идея да хапна в хотела преди да тръгна за летището. Поръчах същото като предната вечер (само че с друг хляб с масло вместо с чесън, защото това имаха готово) и ги зачаках седейки сам в ресторанта на покрива на хотела. Група чужденци изглеждащи като гейове беше наизкарала огромни сложни фотоапарати и снимаха малката уличка от покрива. И ги разбирах че не искат да слязат долу и ми беше смешно че не смеят. Пиколото дойде да ми прави компания. Английския му беше лош. Но успя да ми обясни че семейството му в този момент се е събрало да празнува. А той бачка. Разбирах го. И аз така 🙂

Хапнах си вечерята, платих на момчето и се занесох до рецепцията. Поисках да ми извикат туктук до гарата. Имах глупоста обаче да кажа пълното име авторикша вместо просто авто. И ми викнаха един юнак с колело, чиято задна гума беше заменена с каруца. Как ме закара до гарата със все багаж не знам. Ама се справи. Дадох му двойно на това което в хотела ми казаха да му дам.

Стигнах до спирката на влакчето до летището и въздъхнах с облекчение. Бях се измъкнал от Делхи. Беше време да пратя SMS в къщи да оповестя. Исках да се добавя и аз в SMS-а и да съм си в къщи вече.

Зад мен във влакчето имаше група американски тийнеджъри : 2 момчета и 2 момичета. Едното момче обясняваше как можело да се стигне до Тайланд. И накъде да се поеме след това. Не бяха на повече от 20 според мен. Помислих си че е много смело от страна на родителите им да ги пуснат сами така. И същото време е чудесен опит за тях. Нищо чудно тези тинейджъри заради този си опит да бъдат началници на моите деца по-късно.

Стигнах без произшествия до летището. Добре ама там имаше друго препятствие. Под формата на войник с автомат. Който настояваше да види паспорт и хартия че ще летиш. За паспорта добре. Ама хартията ме затрудни. Аз имах електронен билет. Не се бях чекнал от хотела понеже не мисля че имаха принтер. Добре че се сетих че бях разпечатал разписката за целия билет и я бях пъхнал в чантата. Номера мина. Така че ето ви още един добър съвет : винаги си носете разписката. Може да ви спаси в най-неочаквани ситуации.

Оказа се че и в транзитна зона не мога да вляза : имаше 2 часа до започването на чек-ина. Затова направих няколко кръгчета из залата заминаващи : да огледам кое къде е. След това си избрах една седалка на която можех да си вдигна краката, взех си кола и кафе и се заслушах в останалите ми подкасти. И така 2 часа. По едно време се сетих че е добре да похарча и останалите рупии и отидох до автоматите. Там се оказа че мога да си взема вода и чипс за дребните в джоба ми. Супер. Взех масала чипс 🙂 Беше пикантен.

Най-накрая отвориха чекина за моя полет и аз реших да си използвам правата на Frequient traveler и се наредих на чекина за бизнес класа. Номера мина. Такааа – 5 часа до полета. Минах през всичките магазини. Първо на разузнавателна обиколка. После да взема това която си бях набелязъл по време на първата обиколка, а именно копринен шал за щерката, още подправки и стек цигари давидов за $18. След това, на 3-тия тур се зачудих за клавиатура и адаптер за HDMI за таблетчето, но се отказах.

Писна ми от магазини. Огледах се салон на луфтханза, но нямаше 🙂 Затова се запътих към гейта. Там имаше луксозна версия на креслата с възможност за качване на краката и някой беше придърпал едно такова до една charging station : колонка с контакти и кабели за зареждане на различни телефони. Явно не бях първия който си прекарваше незабравимо време на това летище. 🙂

Разположих се, навключих телефона и компютъра да се зареждат и поради липса на интернет дръпнах една цивилизация. Бих ! Както винаги. Това са едни гарантирани 3 часа 🙂 Междувременно до мен на креслата се настаниха една двойка хипита и един доста досаден бял американски будист който почна да ги облъчва на религиозни теми. Не издържах и си пуснах музика. Хора ! Родопски ! мехлем за душата !

Да де, ама времето не щеше да минава. Реших че е време за още един тур по магазините. Нищо не си купих, но се разходих добре. Отвориха гейта и аз побързах да се вмъкна в самолета. Местото не беше лошо : до пътеката. Оказах се до една възрастна индийка която явно й беше за първи път да пътува и беше доста шашната.

Добре че самолета се оказа наполовина празен и можах да се шмугна на според мен най-доброто място в големите презокенаски боинги на луфтханза : в началото на туристическата класа, точно срещу местото на стюардесата. Но не на първия ред, а местото до прозореца на втория. Пред него няма седалка заради вратата. И може да си протегнеш краката докъдето стигнеш. А и нямаше никой до мен, така че дори не ми се наложи да ползвам изваждащия се монитор а просто можех да зяпам този на седалката до мен.

И там усетих 100 котки да драскат по вътрешната стена на стомаха ми. Пригади ми се. Изби ме студена пот. Трябваше да дишам дълбоко. И това точно преди излитане. За малко щеше да ми се наложи да ползвам торбичките в самолета 😉

След това ме втресе. Те че бяха надули климатика на студено бяха. И че аз бях само по фанелка бях. Ама така ме втресе че чак усетих как лимфните ми възли се втвърдиха. Започнах тревожно да прехвърлям възможностите. Къде бях сгафил с хигиената ?! Дали беше от маслото на питките в хотела ? Или от чипса който бях изял с ръце без да си ги изтъркам с деизнфекцираща кърпичка ? Или просто беше настинка ? А може би нещо повече ? Незабравим спомен от Индия ?! Доста неща ми минаха през главата.

По-кошмарно пътуване не съм имал : само картофи и хляб от храната в самолета. И само газирана вода. Добре че още не беше започнало разстройството 🙂

Досега никога не ми беше трябвало одеалото което луфтханза раздават на дългите полети. А сега ми се искаше да го взема и на летището. Реших че това си струва опитите да говоря немски със стюардесите. 🙂

На Франкфурт намерих бизнес ложата. Там имаше безплатен бар. Пих газирана вода и ползвах нета. Каката на входа каза че ще ми пратят специална Frequent Traveler карта по пощата. Обичам Луфтханза.

Иначе беше адски студено докато ни докарат до самолета ! Още по-зле ми стана.

И така се довлякох до София. Багажа ми беше там. Цял и непокътнат. Дори не беше мръсен. Обичам Луфтханза. Побързах да се прибера в Пловдив и да заема ембрионална поза под климатика в къщи. Оказа се че просто е настинка съчетана със стомашно разстройство. Нищо което парацетамола и имодиума не могат да оправят 🙂

Лежах и се чудех. Струваше ли си ? Добре ли мина ? И какво ще ми трябва за да се върна обратно към нормалния си живот ? Все още имах неистовото желание да пропълзя в черупката си и да си смуча палеца. Но започна да ме отпуска по малко.

Едно знам със сигурност : така здраво си бях начесъл пътешетвеническата краста че чак до кръв я бях надръгнал. Чувстах се натровен от Индия : в буквален и преносен смисъл ! И започнах да отценявам простите неща в къщи. И да се радвам на българското и моето си. Затова не ми и трябва сувенир от това пътуване. Смятам че това което написах тук винаги ще го помня. То ме направи друг човек. Такъв който отценява какво има в къщи. Дори и неща на които преди не съм обръщал внимание. И със сигурност ме направи по-запален българин. Ако това въобще е възможно. Дали открих себе си ? Мисля че да. Ама аз си се знаех къде съм. Просто се убедих за пореден път че съм прав.

Ето това е моя сувенир от Индия.

25.10.2011

Моята Индия. Част Втора : Пътя до Агра.

Filed under: ваканция,Personal — Жоро @ 20:22

Последната серия от престоя ни в Бангалор беше т.н. team event. Това си е традиция при срещите на нашата фирма : целия екип от срещата отива на някое интересно място около мястото на срещата и прави нещо весело. Нашите колеги от Бангалор решиха да ни заведат в Бангалорската зоологическа градина. Но бъдете сигурни че това не е същото място за което си мислите. Качвате се на едно рейсче с мрежи по прозорците и тръгвате из джунглата. И срещате тигри, мечки, леопарди и лъвове. Но те си се разхождат свободно. А вие сте в клетката на рейсчето. Не ми се мисли какво става като рейса спука гума 🙂 Сигурно пътниците отвличат вниманието на тигрите докато шофьора сменя гума 🙂 Има огради между териториите на различните животни естествено. Почти като в Джурасик парк 🙂

Има естествено и традиционна зоологоческа градина с клетки. Иначе змиите няма да се показват много 🙂 Ама хиндуистите не са много щастливи с това устройство : за тях примерно леопарда и змията са свещени животни. Все едно да затвориш Св. Дух в клетка и да го показваш 🙂 Така че там това се нарича временен приют за животни. Както и да е, интересно беше. След това ходихме на жесток Пенджабски ресторант ! Агнешкото беше приготвено като за султани ! След това завършихме с шопинг. Аз лично отидох до държавния магазин за платове на търговската улица в Бангалор. Купих страшни тежки копринени платове за дамите в къщи.

След 7 дни в офиса в Бангалор завърши служебната част от пътуването ми и започна туристическата част. За нея си бях поставил 2 цели : да отида до Тадж Махал в Агра и да разгледам Делхи. Плана беше да пътувам от Бангалор за Делхи със самолет, от там да се домъкна по земя до Агра, да спя там една вечер, да разгледам Тадж Махал и след това обратно в Делхи за 2 дена. И от там за Милата Родина.

За радост 3-мата ми руски колеги се съгласиха да дойдат с мен до Агра и след това да си тръгнат за Русия на другия ден (те бяха дошли 2-3 дена по-рано в Делхи и бяха разгледали там). Аз вече бях резервирал полет от Бангалор до Делхи, та се наложи те да си резервират полета сами. Но поне беше в същия ден (неделя). Заедно си резервирахме хотела в Агра за 1 вечер. hotels.com е велик сайт ! Даваш му град и забележителност в него и той ти дава списък на близките хотели. Имаше Радисън, но решихме че не ни се дават по 100 евра за просто преспиване за един ден. Така че резервирахме Crystall Inn, за който сайта казваше че е близо до Тадж Махал. Понеже бяхме 4 човека и това не е чуждо на руската пътническа традиция решихме да вземем по 1 стая на двама човека за да си разделим разходите. Естествено поръчахме стаи с две отделни легла 🙂

Аз дори опитах да закупя и билети за влака, но се оказа че ме сложиха в някакъв лист на чакащите и само ми взеха парите. Индийската ЖП система не е като Българската. Понеже е направена от англичаните четох че е доста подобна на Английската. Влаковете тръгват навреме и вървят по разписание. И бързо. А ако са продадени всички места когато се опиташ да резервираш все пак ти взимат парите, но те слагат в листата на чакащите. Ако докато стане време за пътуване не се освободи място ти ги връщат. Иначе трябва да провериш дали са ти дали място и може и да пътуваш. За жалост сайта на индийските железници не работи за чужденци. Та е добре да се резервира през посредници. Аз лично ползвах cleartrip.com.  Австралийци някакви.

Но понеже за руските колеги нямаше резервации за влака, а беше късно да се правят нови, решихме да вземем такси от Делхи до Агра и обратно. За 4 човека нямаше да излезе толкова много. Колегите от Бангалор добре ни съветваха да резервираме предварително онлайн. Но нещо се обутахме. Та като се сетихме в съботата следобед се оказа че интернета в хотела не работи и решихме да си опитаме късмета на летището в Делхи. Бях чел че там има държавна фирма която се занимава с предплатени таксита от летището до града. Та мислех да опитаме там.

По принцип е много важно в Индия да се пазарува и работи с одобрени от държавата магазини ! Там има твърди цени и гаранция че стоката е качествена. За разлика от частната инициатива, при която качеството не е ясно и няма никакви гаранции за услугата или цената. Да ви напомня за България по соц. времето ? 🙂

Полета от Бангалор до Делхи беше с Kingfisher Airlines. Сериозно ги препоръчвам : стюардесите имаха списък с имената на пътниците в <b>туристическа класа</b> и се обръщаха към всеки по име : г-н Кодинов, какво искате за пиене ? г-н Кодинов, какво да ви донесем за обяд ? г-н Кодинов, искате ли да вдигнете самолета ?

Това последното си го измислих де 🙂

Иначе за 2-та часа полет ни предложиха великолепен индийски обяд. Имаше и избор от вегетарианско и месо.  И това всичко за нещо като $100. Руските колеги летяха с друга авиокомпания. За същите пари са ги черпили една студена вода, та бяха гладни като кучета. Освен това тръгнаха 30 мин преди мен, а пристигнахме по едно и също време. Да живее Kingfisher ! Аз ги бях чувал понеже рекламират във Формула 1. А досега каквото съм купувал от рекламираното там не съм съжалявал 🙂

Както и да е, събрахме се всички в Делхи по живо по здраво към 15:00 местно време. И тръгнахме да търсим превоз до Агра.

Аз попитах колегите дали искат преди това да ядат, да пушат, да пият вода и там каквото още им се прави. Те викат : дай да търсим превоз. Доообрееее. Намерих гишето на държавните таксита. Там един индийски Остап Бендер започна да звъни по телефоните веднага след като го попитах. Нещо ме резна под лъжичката че сигурно звъни на братчеда Раджив, ама нямахме много избор. Или поне така мислех в момента. Както и да е братчеда звънна обратно след 5 мин чакане и каза че имат “голямо” такси за 5500 рупии и малко за 4500. Човека дори спомена срамежливо че са air-conditioned. Решихме да вземем голямото. След още 5 мин. консултация по мобилния братчеда каза че след 10 мин ще е пред терминала. При което руските колеги се пръснаха като молитви в небето : едни отидоха да пушат, други да ядат и ме оставиха сам с багажа. И естествено точно тогава дойде братчеда. Та се наложи да звъня по мобилния да ги събирам спешно. Представете си колко струваше това през руминга от България !

Хеле събрахме се и братчеда ни поведе извън терминала. Там ни чакаше един 7-местен шевролет който със сигурност беше видял и по-добри времена. Климатик верно имаше, но за включването му не ставаше и дума. И ръмжеше ужасно като вдигне над 60 км/ч. Но поне място за нас и багажа имаше достатъчно. Шофьорчето ни натовари и вика : сега отиваме в офиса да платите и тръгваме. Това ми прозвуча тревожно, но нейсе, бяхме се навили вече. Но се разтревожих съвсем като ни закараха в една махала до летището която поразително приличаше на циганската махала “Изгрев” в Пловдив. Само че без панелките 🙂 “Офиса” се оказа рецепцията на един хотел. Помолих един от русите да влезе с мен, да не съм сам че не ми се струваше безопасно. Вътре братчеда ни взе рупиите, копира ми паспорта и ми даде разписка. Колегите настояха да го ангажираме и за върщането от Агра на другия ден. Но ни направиха отстъпка : 10 000 рупии за целия превоз. Шофьорчето щеше да ни изчака в Агра и да ни върне.

Добреее. Платихме и 500 рупии капаро за върщането и тръгнахме. Мен ме сложиха на предната седалка. Оказа се че шофьорчето почти не говори английски. Но пък е приказлив. И постоянно се мъчеше да ми обяснява нещо. Мъъъъка.

Докато се измъкнем от Делхи мина близо час. Задръстванията бяха монументални, понеже наближаваше Дивали (Индийската коледа) и всеки се беше втурнал да пазарува подаръци. Точно се измънахме от града и един от пътните полицаи ни спря. И се започна. Шофьорчето от време на време идваше до прозореца на колата ни и викаше “дай 100 рупии”. Аз дадох веднъж, дадох два пъти. Но на третия изръмжах. Той ми прати полицая. Аз му заобяснявах как сме туристи и имаме предплатен договор. Той ми обясни че колата нямала документи за това което правела. Оставих шофьорчето да се оправя само след още малко ръмжене в негова посока. След като разбра че няма да ни изцеди повече рупии си се оправи сам за 5 мин. След това спомена че му струвало 500 рупии. Ми да си е държал документите в ред.

Както и да е, продължихме по пътя.

Индия е невероятна страна : 100 метра мирише на прекрасни цветя, 100 м на гаден дизелов дим и 100 метра на ла*на. И се редуват в случаен ред. Не знаеш кое следва. И всичко това е залято от море от мръсотия и прах. А с нашата каляска без климатик държането на прозорците отворени беше единствената опция да не изпукаме от жега. Така че букета беше пълен и постоянен. По пътя имаше малки населени места. Там, поради задръстването от местния трафик колите се промъкваха едва едва. И това даваше чудесна възможност на просяците да ти тропат по прозореца и да викат едносрични думи. Така че човек трябваше да е много сръчен с дръжката на прозореца.

Пътя до Агра беше 2 ленти във всяка посока. Както знаете в Индия се кара от ляво на пътя. Така че, по аналогия с това което съм свикнал, се очаква всички коли да си карат в лявата лента и когато изпреварваш да минаваш в дясно. И действително така си беше в Англия. Да де, ама не и в Индия. Всички се стремяха да карат в най-дясната лента. И се изпреварваше от ляво. Всъщност се изпреварва от където може. Но най-често можеше от ляво.

Ще се зачудите защо всички искат да карат в дясно ? Ами просто : в няй-лявата лента имаше постоянен поток от каруци, пешеходци, мотоциклети, трактори, и всякакви други причудливи превозни средства. А понякога и просто трактори които се движеха в посока срещуположна на движението. И повечето от тези неща се движат много, много бавно. И излизат и влизат на шосето във всеки един момент и без да поглеждат назад. В Индия всички постоянно шарят от лента в лента : и колите, и пешеходците и моторите и рикшите. При това без да поглеждат назад. Работа на задния е да се съобразява. Дори и да си му се наврял в лентата току що. И затова обичая е като настигнеш някого да очакваш във всеки един момент да ти се навре в лентата. Затова нашето шофьорче намаляваше при всяка такава среща. Обичая в този случай е задния да надуе клаксона и по този начин да предупреди предния че ще го изпреварва. Но това естествено нищо не гарантира. Предния може пак да си кривне. Просто вероятността е по-малка. Като резултат от всички индийски пътища (дори и от пресечките на града) се чуват постоянни клаксони. И то не защото се карат ня другите водачи. Просто така си сигнализират. Не че го няма и скарването. Тогава продължителността на клаксона е друга. Но основно е просто “зад теб съм, внимавай”.  Но това с шаренето по лентите ме вбесяваше първоначално.

След 2-3 часа по пътя шофьорчето реши да почине. За целта ни спря в една прашна и мръсна крайпътна будка. И вика : “искате ли нещо за ядене” ? ДА БЕ ! Дори и вода не си взех.

На всеки 30-на км имаше будка за плащане на магистрални такси. От пътеводителите знаех че това се поема от туристите. Та давах 50-те рупии без да се мотам всеки път. На границата между двата щата обаче (Делхи и Агра са в различни щати) работите придобиха сериозен характер. Този път на шофьорчето му поискаха 420 рупии. След кратка консултация с колегите му ги дадохме. Но не ни стана приятно.

На едно място край пътя имаше огромна статуя на някакъв хиндуистки бог. Над 20 м висока. И във всички цветове на дъгата (като повечето неща в Индия). Доста странно изглеждаше сред полския пейзаж. Все едно че божеството ходи из полето 🙂 Не спряхме, че беше започнало да се стъмнява.

След 5 уморителни часа по пътищата най-после минахме 200-те км до Агра. Пристигнахме по тъмно. Агра се оказа голям град : над 2 милиона според руските колеги. И тук стана интересно ! Опитахме се да дадем адреса на хотела в Агра на шофьорчето, а той нещо изхърхори на хинди и продължи да кара. А така ! Изглеждаше че не знае как да стигне до хотела. И това сериозно ме притесни. Имах карта на GPS-а във верния ми самсунг галакси с, но понеже руминга струваше безбожни пари бях изключил данните. И това означаваше че на GPS чипа му трябват няколко минути на едно място за да хване фикс. За радост поредното задръстване ми ги осигури, така че просто поставих телефона на таблото пред шофьорчето, превключих указанията на английски и му казах : “слушай и карай”. Това изглежда да работеше добре. Обаче по едно време шофьорчето ни хвърли в тъча. Спря пред един хотел където очевидно 2 индуси ни очакваха нетърпеливо. Единия от тях без обяснения се вмъкна при нас на задната седалка и вика : “аз съм вашия гид” 🙂 Доста се изнервих : все пак това се случва в непознат индийски град след мръкване. Но поне “гида” изгледа че говореше повече английски и успях да разбера че той бил “включен в цената на тура” и само бакщиш му се плащал. Оооок. Човека дойде с нас до хотела ни. Хотела се оказа малък и не много чист.

Но пък поне интернета работеше ! Обадих се по скайпа в къщи на любимата. И ми олекна ! При всичките ми ходения и бродения само мисълта че някой ме чака в къщи винаги ме е държала. Пожелавам ви да има кой да ви чака ! Чувството е неописуемо. И вие също чакайте ! И се вълнувайте ! За това живеем.

Теглихме чоп как да се разделим двама по двама в стаите. Оказа се обаче че леглата са само спални ! Доста неудобно. Поне ни дадоха отделни завивки. А и леглата бяха доста широки. Така че не вярвайте винаги на това което тези посреднически сайтове за регистрации ви предлагат и винаги питайте хотела директно ако имате необичайни изисквания.

Слезнахме до мазето (ресторанта) да хапнем нещо набързо. Оказа се че имат чудесно панир масала (бяло сирене в доматена яхния с много подправки) и корианрърен нан. И бира. KingFisher естествено. След хапването и 2 бири се почувствах че стреса от пътуването ме отпуска. И се оказа че хотела имал и друг ресторант на покрива, от който се виждал Тадж Махал. Но трябваше да се става в 5:30 сутринта за да има време за душ и да хванем изгрева. И затова се отправихме по стаите. Завивките не бяха много чисти, но поне имаше топла вода и чисти кърпи. Спах без сънища и без да се будя.

На сутринта, след скромната, но питателна закуска в хотела (имаха роти и кафе с мляко) гида и шофьорчето дойдоха да ни вземат и ни закараха на 500-те метра до входа на Тадж Махал. Оказа се че за местните е 20 рупии, а за нас над 500. Това ми напомни за едно време в България и колко естествено ми се струваше. Добре че го махнахме това ! Толкова е унизително.

Наредихме се на опашката заедно с възрастните американски туристи и се заприказвахме с нашия гид Кумар. Весел младеж. Питах го дали прави нещо друго освен екскурзоводството. Каза че не, защото много обичал да ходи всеки ден в Тадж Махал и се чувствал удивен от сградата. Да ви кажа, като влязохме го разбрах.

На входа имаше сериозно армейско присъствие. Армията охранява всички национални паметници. Имаше и претърсване все едно че се качваш в самолет. Допускат само мобилни телефони и вода. Е, и мокри кърпички и портфейли де. Но примерно камерата която носеше единия колега го накараха да я остави на гардероб. И му взеха 35 рупии за удоволствието. Но пък фотоапаратите бяха разрешени. Нищо че някои от тях снимат и по-добри филмчета 🙂

Тадж Махал е всъщност в превод “двореца на Тадж”. Тадж е жената на един от индийските султани. Тя умряла много млада. Султана много я обичал. И преди да умре го помолила за 2 неща : да не се жени повече (тя била третата му жена) и да направи нещо което няма да позволи на паметта за Тадж да изчезне. Султана обещал. След смъртта и се затворил за няколко месеца в двореца да мисли какво да е това нещо. И измислил : да изкопира горбницата на Хюмаюн, но в доста по-голям мащаб. И така се появил Тадж Махал. Според ислиамската традиция в задната част на градината винаги е място за храма. И точно там султана построил гробницата на любимата си жена. Защото за него тя явно била повече от бога. Дори започнал да строи мавзолей от черен мрамор и за себе си. Точно изкопал основите и на сина му, престолонаследника, му писнало да гледа как баща му хаби богатствата които той се бил наканил да хаби, та просто го арестувал и го затворил в една кула в двореца в Агра. И той станал султан. И строежа спрял 🙂 Та основите на втората гробница така си и седят. Това е цената която плащаме за любовта 🙂

От Кумар разбрах защо е важно да се хване изгрева или залеза в Тадж Махал : мрамора от който е построена пропуска светлина. И затова сутрин на изгрев слънце паметника изглежда розов. През деня е златист, а вечер е червеникав. Казват че на лунна светлина бил млечно бял. И всички други камъни инкрустирани в него изпъкват.

Пред паметника има едно езерце в което има платформа с пейки. На една от тях била поседнала принцеса Даяна при посещението си в Индия. И оттогава това е нейната пейка. Всичките американци се наредиха на опашка да се снимат на пейката. Аз пък се снимах на другата, надявайки се да е била на принц Чарлз 🙂

За да се влезе вътре в паметника се надяват въху обувките едни шошони, които раздават на входа заедно с бутилка минерална вода (това е включено в билета за чужденци). Но вътре нямаше много какво да се гледа. А и един пазвант все ни подкарваше да побързаме.

Навън в градните имаше много катерички и папагали.

А пред двореца имаше колония зелени маймуни. Наснимахме се. По едно време докато го снимах един маймун се покатери бързо на стълба със знаци над мен и взе да се клати, карайки знаците да тракат. Скочих настрани 🙂

Цялата работа отне около час и половина : към 8:00 бяхме на изхода. Кумар ни предупреди да си закопчеем джобовете и да гледаме напред и да не общуваме с никого. Това се оказа добър съвет : тълпа дрипаво изглеждащи улични продавачи ни наобиколи отвсякъде. Имаше всичко : от малки копия на Тадж Махал до колела от тел.

Качихме се в шевито ни. Закараха ни до хотела да си изядем закуската. Кумар и шофьорчето изчакаха пред хотела.

След това Кумар ни закара в една работилница която (според думите му) се държала от хората които поправят Тадж Махал. Не му повярвах много. Но пък историята която ни разказа е хубава. Първоначалните строители на Тадж Махал не се разпръснали, а се заселили около него. И всеки петък султана ги пускал да поправят и поддържат монумента. И така до наши дни. Само че сега държавата плаща на потомците на тези хора. Но все още затварят монумента в петък. Пък и хората в този магазин имаха демонстрационен щанд как се полират камъни като тези в Тадж Махал и как се инкрустират използвайки най-прости инструменти. А и имаха разкошни масички и поставки от мрамор с инкрустации. Вижте в снимките. На всяко имаше цена отзад. Обясниха ни че това били държавни цени. Не знам защо бяха написани с молив обаче 🙂 Освен това цените за по-големите неща включваха доставка до домашния адрес на купувача. Практично 🙂 Ако го вземеш на място ти правят 15% отстъпка.

Както и да е, харесах си едни поставчици и глава на божество. 4000 рупии 🙂 Добре че поне взимаха карти.

След това поискахме от гида и шофьорчето да ни закарат във форта на Агра. Кумар каза че нямало смисъл да плащаме билети, понеже били отворили само една стена за достъп на посетители. Другото все още било казарми. Попитах го какво държи армията в тази крепост от 16 в. Той каза : понеже била много непристъпна, се използвала като арсенал. Погледах си календара. След това се ущипах. Както може би знаете с изобретяването на артилерията крепостните стени станали излишен лукс, който нищо не пази. Но явно при тези хора традиционната вяра че царската крепост е непревземаема така сериозно е вкоренена, че в момента в който са се отървали от англичаните са се върнали към първоначалното използване на крепостта. 🙂 Но това само си го помислих де. На Кумар нищо не казах, за да не го обидя.

Затова разгледахме крепостта на Агра само от вън. Внушително беше. На една от кулите й викали въздушния дворец, понеже е изнесена извън крепостната стена (над и пред нея) и е прорязана от много отвори (все едно че е направена от колони, но не са правилни, а поддържат множество малки прозорчета). А срещу нея беше Тадж Махал !

След 15-те минути които загубихме пред крепостта ни закараха при магазина на другия братчед (от който взимаха комисионка) : този път за обици и бижута с камъни. Но аз и един от колегите ги бойкотирахме и влязохме в отсрещния магазин за подправки. Купих масала чай, гурам масала и къри. 2000 рупии. Но имаха и цитри. Снимахме се с тях 🙂 После не сме били истински туристи, а ?! 🙂

Закараха ни до хотела да си вземем багажа. Оказа се че с предварителното плащане през hotels.com нямаше проблеми и просто си тръгнахме без допълнителни плащания и разправии. Дадохме на Кумар 1000 рупии, които според нас той често си заслужи. Но единия колега недоразбрал че му ги даваме заедно и му даде и 10 евро отгоре. А това е към 700 рупии 🙂 Така че Кумар сигурно ще си спомня Руснаците с добро 🙂

Към 12:00 се отправихме обратно към Делхи. Изтръпвах само при мисълта какво ни очаква. Този път обаче взех мерки : сложих един колега на предната седалка (той се зарадва). А и се оказа че нямаше повече допълнителни плащания : тези на отиване били за отиване и връщане. И на щатската граница просто минахме.

Шофьорчето пак ни спря в същата дупка (като за целта обърна на шосето, понеже дупката беше от другата страна на шосето). Явно и там е бил на комисионка. Той се надяваше да ядеме, но ние взехме само бутилирана вода и газирано.

На връщане установих че от всички тези разходи рупиите са намаляли сериозно и се налага да изтегля малко. Имах долари и евро, но курса който предлагаха в хотела беше много нечестен. Опитах да намеря банкомат в Агра следвайки напътствията на рецепцията в нашия хотел, но само се разходих до една махала странно приличаща на “Изгрев” в Пловдив и след 500 м и консултация с GPS-а ми реших да се върна обратно.

Та помолих шофьорчето да спре някъде до някой ATM преди да стигнем “офиса”. Колегите мислеха да го накарат да ме закара до хотела ми, но имайки предвид степента му на разбиране на английски решихме да не го объркваме повече.

По едно време русите започнаха да обсъждат на английски бакшиша който са дали на Кумар и какво смятат да дадат на шофьорчето. Мобилизирах всичките си жалки познания по руски и ги помолих на руски да не го обсъждат пред него, че може да си създаде грешни впечатления. Те се зарадваха (обикновенно не си давам труда да опитам да говоря руски) и преминахме на руски да обсъждаме бакшишите.

Оказа се че няма много трафик по пътя и пътуването до Делхи беше спокойно. Но в Делхи задръстванията бяха монументални. Шофьорчето все повтаряше “Diwali Traffic”. Като че ли не виждахме 🙂

Точно преди да стигнем до “офиса” той се сети и отби до един банкомат. Банкоматите в Индия обикновенно не са на открито. Обикновенно са в по-голяма сграда или в специално построена за целта тухлена сграда. Този беше в самостоятелна сграда. А по тавана и стените имаше гущери. Бързах колкото мога 🙂

Явно шофьорчето беше решил че ще му дадем бакшиша веднага след тегленето, та протегна ръка фигуративно казано. казахме му че ще му ги дадем като стигнем. Той се нави.

Както и да е : стигнахме в “офиса” към 19:00. Там платих остатъка от сумата на братчеда от рецепцията. Колегите решиха да се настанят в хотела за няколко часа и да тръгнат от там за полета си в 2:00 през нощта. Аз поисках да ме закарат до летището. Те започнаха да ме питат кога ми бил полета. И аз веднага ги излъгах че е след 3 часа. Братчеда накара шофьорчето да ме хвърли до летището за 200 рупии ! Сигурен съм че ако бях взел моторикша шеше да ми излезе не повече от 100. Но не ми се разправяше с тях, та се качих. Казах на шофьорчето да ме закара на “Пристигащи”. Дори му посочих къде да завие. Въпреки това той ме закара на “Заминаващи”. И ми поиска бакшиш над тези 200 рупии ! Но бях прекалено уморен да споря с него. Дадох му 260 и му тръшнах вратата.

От тази мила и позната азиатска картинка извенъж се оказах обратно в 21-ви век. Влакчето от летището до централната гара на Делхи беше по-модерно от събратята си в Америка. Поуспокоих се. Но в момента който излязох от гарата пак се оказах в “Изгрев” : тъмно, мръсно, опикано и пълно с извънредно настойчиви и любопитни хора. Смятах да вървя от гарата до хотела, но се оказа невъзможно. Предадох се и отидох на бюрото за предлатени авторикши. Взеха ми 200 рупии. Но ме закараха до хотела без моя или на GPS-а помощ. Докато ме караха забелязах че авторикшите в Делхи имат електронни броячи като на такситата в България. Ха !

Напуснахме централния булевард и се шмугнахме на една малка уличка. Едни юнаци клечаха в тъмнината по уличката по която ме подкара авторикшата. Изтърпнах. Но за радост това беше само преминаване : хотела се оказа ярко осветен и на една павирана улица. Верно, не беше булевард, но не беше и от сокаците по които ме прекара рикшата.

Взех душ, поръчах на рум сървиса 2 бутилки вода и установих че за моя радост телефона и компютъра може да се вържат към интернета и той пак работи бързо.  Обадих се на любимата и прекарахме 1/2 час на видео разговор. След това оставих телефона да си качва снимки в Picasa-та и си легнах. Не успях да открия от къде се гасят нощните лампи, но просто се завих през глава.

Така завърши пътуването ми до Агра.

Дали си струваше ? ООООО, ДАААА ! Не ми обръщайте внимание че мрънкам понякога. Индия е невероятна държава. И Тадж Махал е много, много красиво място. Просто ми е малко по-интензивно на места. Аз не обичам неуредиците. Импулсивните постъпки ме изнервят. А на всичкото отгоре не мога и да се пазаря.

Пиша това от хотела в Делхи на другия ден. Чакайте трета част от историята на Моята Индия за Делхи и за завръщането ми.

Ще избързам напред и ще се похваля че Луфтханза са ме “произвели” във frequent traveler ! Това си е цяла пътешественическа нашивка ! 🙂

18.10.2011

Моята Индия. Част първа. Пътуване и Бангалор.

Filed under: Business,ваканция,Personal — Жоро @ 20:52

Знаете че много обичам да пътувам. Затова мисля че съдбата беше много благосклонна към мен като ми позволи да пътувам по света. Но толкова далеч (в буквален и преносен смисъл) досега не бях стигал. Да, ходил съм на места отдалечени географски повече от родния ми Пловдив в сравнение с Индия. Но културното и духовно разстояние което трябваше да измина до нея не може да се сравни със никое от досегашните ми пътувания.

Затова смятам че е много важно да запиша впечатленията си докато са още пресни (започвайки сега, от хотелската ми стая в Бангалор) за да изпусна колкото се може по-малко от това сериозно и много интересно за мен пътуване.

Всеки е чувал и чел много за Индия. Пък и за Изтока въобще. Така че е неизбежно че всеки има някаква предварителна представа за страната. Къде добра, къде лоша, къде възторжена, къде яростна. Единственото което не съм видял досега когато се спомене Индия е безразличие. И това според мен е ключа към възприемането на този свят (Индия според мен е много повече от това което може да се наблъска в понятието държава. Затова “свят” май е по-добро). Комбинирайте тази експлозия от много цветни и различни неща с наличието на добри приятели с които да споделите пътуването си и ще получите идеалната рецепта за правилно възприемане на Индия. Особено когато тези приятели включват хора и от Изтока и от Запада.

Но нека да започнем от началото с малко факти. Оказа се че няма прости неща в Индийските посолства : всичко е сложно, на много стъпки и изисква много усилия. Аз кандидатствах за бизнес виза. Бихте предположили че покана от Индийска компания, самолетен билет и хотелска резервация ще са достатъчни ? Да, ама не и според сайта на Индийското посолство в София. Трябва ви и препоръка от Българска компания, 2 снимки (wtf?!) и молба по образец. И това всичко при положение че плащате двойна цена за административно обслужване сравнена с Американската виза. И освен това се абонирате за 2 разходки до посолството : една за да си занесете документите и една за да си вземете паспорта с визата (не може нито по пощата, нито в същия ден). И трябва много да внимавате планираните ви визити до посолството да не съвпаднат с някой от безкрайните празници в Индия. Иначе тогава се разхождате два пъти.

След това трябва да решите какво да правите с ваксините. Няма задължителни, но е МНОГО добра идея да отидете да се консултирате в кабинета по тропична медицина в ХЕИ София. За жалост това е единствения такъв кабинет в страната. Дори и във втория по големина български град (Пловдив) няма такъв. Та ето ви още един приятен повод да посетите скъпата ни столица.

След като докторите в кабинета ви уплашат достатъчно трябва да решите до къде да стигнете с предпазните мерки които те препоръчват. Аз направих ваксините за хепатит А и Б и за коремен тиф. Индия е маларична зона според СЗО, но след кратка консулатция с индийските колеги реших че дългите ръкави и репелента ще свършат работа.

След това ви трябва план. Колкото по-подробен, толкова по-добре. Аз реших след официалната част на командировката в Бангалор да отскоча да Делхи за няколко дни. От там може относително лесно (надявам се) да се стигне до Агра (и Тадж Махал). Джайпур (последната част от класическия северно-индийски триъгълник) също не е далеч, но с дните които си бях отделил ако се бях полакомил да отида и до Джайпур щеше да ми остане по 1 ден за град. А това НЕ е достатъчно (според мен).

Резервирайте хотелите и пътуванията рано и чрез агенции базирани извън Индия. Аз ползвах LastMinute.com и hotels.com. Индийските сайтове не винаги приемат чужди кредитни карти.

Стигнах до идеята след Бангалор да преспя една вечер в Агра и 2 вечери в Делхи. И след това да си хвана пътя за в къщи. За радост любимата ми авиокомпания (луфтханза) имаше много добра оферта за полет пристигащ в Бангалор и отлитащ от Делхи. Това ми спести обратния полет Делхи Бангалор и деня който трябваше да загубя за него.

Горещо ви препоръчвам Луфтханза. Това е компанията с която съм имал най-малко приключения. А съм пътувал най-много с нея. Човек винаги може да разчита че ще попадне на стандарт на обслужване, няма да му потулят багажа и ще го закарат закъдето е тръгнал и ще го върнат обратно. Вежливо, делово, по немски. Това е може би най-големия комплимент за една авиокомпания.

В случая с Индия се получава малък абсурд : летиш 2 часа до Франкфурт, прекачваш се и летиш обратно над България на път за Индия. Ама това са чудесата на глобалната икономика.

Полета беше както и очаквах : приятно анонимен и лишен от преживявания. Успях да си взема интерсна книга от книжарницата. Шантарам. Стори ми се добро въведение към живота в Индия по описанието. Автора малко прекалява с лиричните отклонения, но иначе кингата е много добра. Ще си я дочета на върщане (600 стр. е).

Луфханза лети до Индия със същите Боинги с които лети до Америка. Но с предишното им издание. Самолетите са доста по-старички, поне като оборудване на кабините. Както обикновено при дълги полети в туристическа класа препоръчвам седалка до пътеката. По възможност в реда в който има само по 2 седалки. Това почти ви гарантира място където да си опънете краката. Храната беше добра както винаги. Задължително пробвайте индийското от менюто на Луфханза. Всъщност при всеки по-дълъг полет те предлагат типично немска (?) храна и и нещо свързано с дестинацията към която летите. Обикновено локалния вариант е по-добър. Или поне аз смятам така.

Както и очаквах след 8 часа без особени перипетии кацнахме в Бангалор. Но контакта ми с местната култура започна още на борда. Съседа ми по седалка се оказа доста бъбрив млад човек, работещ за Bosch. Но пък успях да получа отговори на някои практически въпроси от рода на как да изтегля пари от летището и какво да правя и да не правя. Изглежда всички индийци са сериозно загрижени да не би родината им да направи лошо впечатление на чужденците. Затова обикновено са пълни с разумни съвети : прави това, не прави онова. Често дори в ущърб на държавата и на сънародниците им. Примерно получих огромен набор от съвети да се пазя от номерата на таксистите и туктукаджиите. А и от трафика по принцип. Ами да ви кажа след като го видях на място не мисля че е чак толкова различен от това което имаме в България. Или в Истанбул примерно. Така че може би трябва да не взимате всички “разумни” съвети за чиста истина и да проверите сами за себе си. Защото екстраполацията на всички тези разумни съвети е да си седите в къщи. А това не е много вълнуващо обикновено. 🙂

Та ето ме пак (след поредното лирично отклонение 😉 ) на летището в Бангалор. Летище като всяко друго. Но с една разлика. Заради един добър съвет който реших че е разумно да следвам. Реших да не пия вода от чешмата. Само бутилирана. Та затова беше леко различно и не можах да си спазя обичая да си набавя изгубените течностти веднага след кацането. Покрай опашката за паспортен контрол имаше странно изглеждащи големи каменни статуи !

Багажа ми си беше там (в чистак новата чанта-карета на Найки която успях да намеря в Пловдив за 70 лв). Така че след 3-кратна проверка на документите и декларацията с която Луфтханза любезно ни снабдиха на борда излязохме от летището.

Там се сблъскахме с първия Индийски феномен : човешкия труд е много евтин. И понякога честно това идва в повече. Особено в сферата на услугите.  Не че е лошо че хотела предлага безплатен превоз. Но като видите 100-ната човека с табелки чакащи на изхода ще разберете какво имам предид. По другите летища съм виждал максимум 40-на табелки след кацане на презокеански самолет. Тук бяха сигурно 400. Само за нас 4-мата бяха изпратили 2 човека с бус и с седан. И 2 отделни табелки 🙂

Друга местна особеност е че международните полети (поне на Луфтханза) пристигат и тръгват около полунощ. Индийските колеги предположиха че това е заради връзките с презокеанските полети към Америка. Возенето на индийските програмисти сигурно е сериозен бизнес.

Поради късния час трафика беше нищо различно от този примерно в Германия или Италия. Дотук добре.

Хотела също се оказа свестен. Имаше бутилирана вода (около 3 литра) безплатно в стаята. И попълваха запасите всеки път. Климатика работеше. Радост.

Решихме сутринта с колегите да отидем пеш до офиса, който се намираше на около 300 м от хотела. Това страшно учуди консиержа ! После разбрахме защо, но пък разходката в един град според мен е най-добрия начин да го опознаеш. След леко объркване успяхме да намерим офиса. Докато ходехме в Бангалор аз се почувствах като в шантава версия на Силиконовата долина в Америка : всички глобални компании присъстваха там. Е, и хиндуистките храмове и бедните хора с количките бяха там. Но иначе сградите бяха лъскави по същия начин по който лъскат в Америка. А и  марките бяха същите. Чудя се, с целия този миграционен поток на индийци към Калифорния, дали не гледахме в далечното бъдеще на този красив американски щат ?! 🙂

Оказа се че местните офиси се опитват да приличат на американските офис сгради не само външно. Примерно офис сградата на компанията ни се оказа кръгова, точно както централата ни в Америка. Дали е случайно ? Не знам. Ама подозрително изглежда 🙂

Но пък за разлика от централата ни хората в офиса се оказаха много интерсни. Бил съм в доста офиси на компанията ни по света : централата в Калифорния, кампуса в едно Лондонско предградие, търговския офис в центъра на Брюксел и мъничкия програмистки офис в Русия. Но от всички места на които съм бил мисля че колектива който работи в Бангалорския офис е меже би най-задружния. И този с който е най-лесно да общуваш.

Изглежда че индийците имат тази вродена способност да общуват с хора. В книгата ми имаше следното сравнение на един французин което преразказвам грубо : Индия е 6 пъти по-голяма от Франция. А в нея живеят десетки пъти повече хора. Представяте ли си ако на единица площ живееха десетки пъти повече французи колко точно стогодишни войни щяха да се водят ?!

Та изглежда индийците имат тази животоспасяваща (в техния случай) толерантност към съгражданите си и към хората като цяло. Да, ще ти свирнат с клаксона като внезапно решиш да спреш с туктука някъде насред улицата. Или пък да минеш в обратна посока по еднопосочното. Но никой няма да те набие. Или да се блъсне в теб нарочно. Най много да свирнат с клаксона и да вдигнат рамене 🙂 Ако можеше и ние в България да правим така … За колкото се може повече неща. Това е приемане което е много различно от примерно Американската толерантност : там всеки те приема и търпи и се отнася много добре с теб докато не го ограничаваш по някакъв начин. Ако му накърниш правата или интереса става страшно. Но в Индия те приемат въпреки че нарушаваш правата и интересите на хората. И това е велико качество според мен.

Като заговорихме за толерантност излежда едно нещо въобще не се толерира в Индия. Голотата е табу. Ако забелязвате всичките статуи в картинките на Кама Сутра са облечени. Така че е невъзпитано да показваш кожа. По какъвто и да е повод. Но не в мюсюлманския смисъл на пълно отричане и скриване на формите на тялото. Напротив. Ластичните памучни клинове са част от народната носия. Но кожата не е.

Има и нещо друго интерсно в отношението на индийците към еротиката. Но това май го дължим на Викторианска Англия. Откритото показване на сексуални отношения е табу. Ако сте забелязали всички Боливудски филми стигат до целувка най-много. И то в комбинацията. Това което е смешно че индийските “палави” канали в YouTube също свършват до там. Много непрично за един жител на Запада. Явно има и някаква много строга законова уредба на тази тема, защото не видях кьорава “пиперлива” обява в местния вестник. Само сравнете това с произволна западна столица.

Колегите ни заведоха на търговската улица в Багалор на пазар. Оказа се че сувенирите се продават само в някаъв местен еквивалент на Задругата на Майсторите в България и имат държавни печати. Имаше страшно красиви неща на много добир цени за ръчната изработка която очевидно бяха. Аз си купих фигурка на Ганеш. Явно много популярно божество в този град. 🙂

Оказа се че сме пристигнали в Индия в навечерието на Дивали. Това е еквивалента на християнската коледа : семеен празник с размяна на подаръци. Ще видя какво е точно, но днес получихме сладки от хората в офиса ! Било обичай на Дивали ! Стана ми много мило как ни третираха като пълноправни членове на малкото им офис общество 🙂

Въобще колегите са много приятни хора. Днес правихме малко представяне тип кръгла маса и всеки отговаряше на въпрос коя страна би искал да посети. Повечето от индусите казаха Индия ! Само по-европеизираните споменаха някоя друга страна 🙂 То всъщност е много лесно да отличиш едните от другите. Половината ходят с традиционни дрехи, а другата половина използват европейски дрехи. Аз бих си носил носията 🙂

Такситата в Бангалор струват между $1 и $2 в зависимост от това къде искаш да отидеш. Вносните стоки са по-скъпи от в световните столици, но пък има удивително добре изглеждащи местни дрехи и стоки а така също и голямо разнообразие от тях. Храната в скъпарските ресторанти е като в София, а в народните струва колкото превоз със таксито 🙂 Това всъщност беше второто ограничение от обичайните ми навици при пътуване които си наложих : никаква улична храна ! Малко ми е нетипично, но според мен риска не е малък.

Колегите ми бяха категорични че Бангалор не е типичен индийски град. В него има много зеленина и американски порядки. Но пък аз мисля че това го прави добра идея за смекчаване на културния шок.

Засега толкова. Ще пиша пак като ми остане време по-късно. Ето ви и малко снимки. Обещавам много повече като стигна до Делхи.

14.08.2011

Българин да се наричам …

Filed under: ваканция,Personal — Етикети: — Жоро @ 7:33

Миналата седмица се върнахме от море. Халкидики. Не защото не опитахме на Българското черноморие. Опитаме. Ама в последния момент ни отказаха резервацията. Както и да е. Хотела беше супер. Но това което ме накара да се гордея с родината си беше интернета. Понеже хотела предлагаше wifi на безбожни цени реших да приложа изпитания трик с предплатената сим карта и тетеринга от телефона ми. Като цена се търпеше : 5 евро за картата и пакети от по 60 мб за по 3 евро.
Да де ама в хотела ни покритието беше … 0 чертички. И това при положение че изрично попитах търговеца дето ми продаде картата кой оператор има най-голямо покритие. И това в сравнително урбанизиран район като Халкдики.
Отдавна не съм ходил по българското черноморие но съдейки по останалите места през които съм пътувал из България борбата отдавна не е за чертичките. Да, има edge и дори gprs тук там, ама трябва да си в някое село с 50 човека из планините за да няма покритие на нито един от операторите. Как да не си горд с държавата си ?

12.02.2011

Румъния : близка и все пак екзотична

Filed under: ваканция,Personal — Жоро @ 16:54

През декември 2010 се оказа че няма кой да отиде да изнесе лекция за MySQL в университета в Брашов и реших че е добра възможност да се разходя до тази съседна, но непозната за мен държава.

Бях чувал какво ли не за Румъния : от фантастичните народни приказки от соц. времето до сравнения с Франция примерно. Така че всъщност нищо не знаех за държавата. Жена ми беше ходила предната година с кола до Констанца, но друго си е човек да види мястото сам.

Реших да си направя експеримент и не взех нито евро в джоба, само лева. Хотела беше платен, а за другото има банкови карти.

Малко се бях изнервил как ще мина двете планини които ми бяха на пътя (Балкана и Карпатите) през зимата и затова напълних багажника на баварката с всевъзможни приспособления за зимата : вериги, сол и т.н.

Заредих и всякави GPS програми в Samsug Galaxy S-а 🙂

Разпитах се по форумите и хората препоръчваха горещо маршрута през Хаинбоаз. Станах рано сутринта и в 8:00 бях на път. Хаинбоаз беше супер : за радост нито помен от сняг нямаше. От там през В. Търново до Русе пътя беше много приятен : с малки хълмчета, но прав, чист и ненатоварен. В Русе спрях да допълня резервоара на Shell. Винаги съм се учудвал защо в градовете трябва да се кара с 50 дори и по околовръстното, което е по-добре обезопасено и от магистрала. Дори и каки нямаше !

Наредих се на не много дългата опашка за Дунав Мост. Това е май единствения мост на Дунава за който се събира такса. Минавал съм същата река през Сърбия, Унгария и Австрия и никаде не видях да събират такси. Явно нашия мост е най-луксозния 🙂 Или може би е историческа забележителност (защото е строен 1962 г). Абе не знам ама фургончето пред моста е доста абсурдно според мен. След като си дадох левата се качих следвайки колоната по един на доста неравното съоръжение. Гледката е супер обаче !

Ето че вече бях в Румънско. Спрях на една доста съмнително изглеждаща бензионстанция в която пишеше че се продават винетки и имаше знак на VISA. Взеха ми картата без проблем и станах горд собственик на една хартийка която усдостоверяваше че съм си купил едноседмична винетка. Няма нищо за лепене, което беше много приятна изненада.

От там GPS-а ме подкара по пътя за Букурещ през една безкрайна върволица от селца и паланки. Хубавото беше че GPS-а знаеше къде колко е ограничението, така че беше лесно. Селцата бяха хувави, с широки и прави улици с мноого място от улицата до оградите на къщите. На пресечките имаше кръгови. С ясна маркировка. Абе добре си бяха пътищата. Само дето субектите покрай тях дето породаваха свинско и гевреци изглеждаха доста познато. И цървулите им и вълените им пуловери също. Скъпа родна картинка.

Започнах да се промъквам в Букурещ. GPS-а беше решил да ме прекара през центъра и така и не разбрах дали има околовръстно или не. Ама нямаше значение : пътищата бяха прави, широки, с малко светофари и много добре обозначени.  Само по едно време ми звънна телефона и GPS програма се рестартира след разговора и незнайно защо реши да ме връща обратно в България. Ама се усетих след 1 обратен завой и 500 м. и се върнах на правилния път.

Минах и покрай копието на Парижката триумфална арка. Доста по-малка е от оригинала. Ама пак си изглежда внушително.

Иначе из града шофьорите с дачиите си се пререждаха по познатия балкански начин. Почувствах си се като в София.

След около час се измъкнах от Букурещ и занапредвах към Брашов. На хоризонта започна да се очертава силуета на Карпатите. До тук нямаше сняг и стисках палци и до края да е така. Изкачването беше доста рязко : от нивото на Букурещ до Синая (към 1400 м надморска височина). Нямах време да се разгледам в Синая и затова продължих напред по завоите към Брашов. Пътя беше примерно като Асеновград-Смолян. Не се кара много бързо, но пък не и много бавно. Това с 50-те км. в Румъния го има само на определени места, така че и селцата по пътя не бяха проблем. Около 30 км. преди Брашов ми се обади колегата от Сън Румъния. Една кола с останалите организатори от фирмата беше тръгнала от Букурещ. Разбрахме се като стигнем да си звъннем.

Пристигнах към 16:00. Хотела се оказа на входа на Брашов на една поляна. Хубав хотел, от голяма верига, ама в средата на нищото. Едни къщички се виждаха отзад и едно шосе. Но пък беше доста добър. Все пак това беше единствения препоръчван от фирмената туристическа агенция хотел. Колегите по някаква причина бяха избрали един хотел в центъра. Ама на мен в Рамада си ми хареса. Голям, хубав безплатен паркинг с бариера. Имаше банкомат във фоайето от който успях да взема леи за към 200 лв.

Извиках си такси от рецепцията и излязох отпред да го чакам. Все още никакъв сняг. Така че реших да се поразходя в центъра докато стане време за организираната от фирмата вечеря. Дотук добре, ама таксиста не разбираше и дума английски. А аз от румънския нищо не хващам. Викам му карай в центъра. Той кимна и ме закара до някакъв търговски център на 2 км от градския център. На всичкото отгоре беше затворен. Така че не ми остана друго освен да изкарам пак GPS-а и да се опитам да стигна до центъра. Разходката всъщност беше приятна след 8-те часа каране. Стигнах до някакви по-цивилизовано изглеждащи места. Задминах една група която също ходеше след един с GPS. Помислих си че може и да са колегите с които имам среща, ама реших че няма да е възпитано да ги питам. След 10-на минути получих SMS с адреса на ресторанта в който имахме резервация. Като отидох се оказа че съм познал : те бяха. Ама колко човека се разхождат из Брашов ориентирайки се по GPS според вас ?

Колегите се оказаха един образ от бившия Сън Румъния, организаторката на събитието от Оракъл Румъния, два андроида от търговците на Оракъл (мъжки и женски), един даскал от университета в Брашов и местния дистрибутор на Оракъл. Имаше и един колега от Санкт Петербургския офис : team lead на някакъв отбор в Java UI. Говореше много приличен английски и явно не беше зает с търговска дейност като всички останали на масата, защото беше колега лектор който щеше да говори за Java. Веднага се лепнах за него и се получи доста приятен разговор. Оказа се че огранизаторите плащат за вечерята. Донесоха аперитива : сливова ракия към 60% с пръжки и лук. Била местна забележителност : Палинка. Не беше лоша. Ама след 8 часа шофиране не правех много разлика де. Разбъбрихме с със колегата от Сън Румъния. Оказа се че той много добре си спомня “Лека Нощ Деца” и Студио Х. Било масово да ги гледат, понеже румънската телевизия по соц-а за нищо не ставала и БНТ била все едно Дойче Веле. Странното е че сега кабелната в къщи е пълна с недопреведени от румънски канали. Избрах си за вечеря дивечово със задушени зеленчуци. Вкусно беше. Сервираха го в хлебни кошнички. Абе въобще ресторанта беше лъскавичък. Не разбрах колко платихме.

След това ме изпратиха до стоянката на такситата. Казаха ми че събитието започва към 9:00, ама аз мога да дойда към 11:00. До хотела бяха към 6 км. Излезе ми 3-4 лв в наши пари.

Наспах се. Закуската в хотела не беше лоша, ако не се броеше факта че от всичките представители на Сушард дето се бяха събрали в моя хотел не беше останало много разнообразие. Но пък имаше навсякъде кошнички с някакви бисквити Милка дето не бях ги виждал. Облякох MySQL ризата и във пълно бойно снаряжение се запътих към университета.

Оказа се че навън беше валяло сняг цяла нощ и беше доста трудно да се придвижи човек дори в центъра на Брашов. С таксиста който този път говореше доста приличен английски обсъдихме кога е по-добре да тръгна за Букурещ на другата сутрин. Той ме посъветва да тръгна в 4 сутринта, понеже още нямало по пътя от “лудите букурещки шофьори”. Изсмях се вътрешно. Дори си бяха много възпитани хората. Реших да търгна към 8 пак.

В университета една спираща дъха студентка ме регистрира, даде ми папка с някакви проспекти и химикалка (не знам защо) и ме упъти към залата.

Оказа се че съм подранил. Изслушах лекцията на мъжкия търговски андроид, пълна със слайдове с големи червени хапове наредени един над друг.  Точно това което трябваше на аудиторията от учители и студенти. Ама нали плащаха за екскурзията се направих че ме интересува. Добре че поне слайдовете бяха на английски (за разлика от обясненията де).

След почивка за кафе (което не посмях да опитам) наближи моя ред. Симпатичната кака от Оракъл Румъния се беше изприщила защото руснака все още го нямаше. Не че очаквах да е навреме де 🙂 Ама все пак се появи в последния момент.

Дойде и моя ред. Показах слайдовете които бях приготвил. По-скоро нещичко от рода какво точно е MySQL и защо трябва да ги интересува. Нямаше въпроси. Оказа се че андорида на Самсунга ми има много симпатичен и най-важното с много едър шрифт таймер. Затова завърших точно на минутата. Не ги заинтригувах много май.

Руснака изглежда че събра повече интерес. Ама те румънците учат Java в университета. Та беше разбираемо. След това имаше организиран обяд на шведска маса. Седнахме с руснака при местния даскал. С него бяха някакви бивши негови студенти дето работели в някаква софтуерна фирма. Не разбрах точно коя. Три прилично изглеждащи девойки ! Защо във всички фирми в които аз работя все сме като мъжки манастир ?! Оказа се че нямат нищо против да ни придружат с даскала из центъра. Първо мислехме да отидем до замъка Пелеш (известен още като замъка на граф Дракула), ама се отказахме че доста силен сняг валеше и се отказахме. Другия път.

Букурещките колеги до един се изнизаха на втора с мръсна газ веднага след събитието.

Много срещи съм организирал из България и съм пасъл (развеждал де) доста от колегите ми от чужбина. Ама за първи път мен ме “пасяха”. Да си призная малко се поувлякох да се правя на чужденец. То било приятно да те пасат 🙂

Седнахме в едно много симпатично изглеждащо кафе/кръчма в центъра. Такова старинно едно, с разни снимки на джаз музиканти по стените. В залата в която седнахме имаше книги по стените ! Румънците пиеха палинка с чипс. Аз реших да не си правя експерименти и си поръчах вино.

Оказа се че “не съм бил приличал на българин” както се изрази една от девойките. Попитах ги какви са българите според тях. Не казаха. Явно не беше за разправяне. Попитаха ме каква кола карам. Абе, девойки. Те били дошли да учат там. Иначе били от равнината между Букурещ и Дунава.

Освен това девойките обичаха българското черноморие. Ама не и като било “пълно с румънци”. Да ви е познато ? Разказах им за Гърция.

Виното ми излезе нещо като 10-на лв.

След това, вече в късния следобед ни изпратиха до местния “мол” (като изразиха съжаление че не бил по-голям и нямало кой знае какво да се купи). Прави бяха ! Много даже. Едвам успях да намеря какво да купя за подаръци на семейството. Поне похарчих доста от леите.

С руснака се разбрахме да го закарам до Букурещ на другия ден. Зарадвах се че няма да пътувам сам, че доста сняг беше наваляло.

Имах някакви мътни идеи да ходим на бар някъде, ама и той се втурна да пазарува, а сам не ми се ходеше. Така че отидох в хотела и се наспах добре.

На сутринта се възползвах максимално от добрата закуска (а и от факта че ротата на търговците от Сушард още не беше унищожила шведската маса) и след 30 мин чистене на колата с ръкав (бях забравил да взема каквото и да е приспособление за почистване) потеглих към хотела на руснака. Улиците вече бяха осолени (дори прекалено) и количката се държеше много добре. Руснака закъсня само 10 мин ! Явно и на него му се прибираше вече. Тръгнахме към 9:00. Температурата навън беше към -10. Но от всичката сол по пътя цялото предно стъкло стана на модернистична картина. Трябваше да спирам няколко пъти да го чистя със сняг, че течността за чистачки не щеше да тръгва.

Стигнахме до Синая. Нашите румънски пастири ни бяха предупредили че тамошния замък на румънския крал било нещо което задължително трябвало да се види. Така си беше ! Не знам дали сте били в Царска Бистрица в Боровец. Ами Царска Бистрица е по-бедната версия на този дворец. Все пак Румъния е по-голяма държава. Иначе стила е един и същ. Ама то какво да очакваш от германски аристократи пратени да управляват дива балканска държава. Не и въображение. А просто носталгия по Бавария и Алпите. Но пък беше много красиво.


Замъка ни отне 2 часа. Успях да похарча и останалите леи. Каквото остана го купи руснака за евро.

След това пришпорих към Букурещ, че не ми се минаваше Стара Планина по тъмно. А и таксиста в Брашов ме беше наплашил че и в равнината имало сняг.

Оказа се че няма сняг. Докато стигнем до Букурещ колата изсъхна. И стана бяла. От солта. Оказа се че повечето румънци спират край пътя и лисват по няколко кофи вода на колите си. Ама аз нямах вода. Та си летях бял.

Лесно намерихме хотела на руснака. Обещахме си да си разменим снимки по пощата и го оставих. Вече ми се прибираше. Беж количке да бягаме към Русе. А и не бях зареждал, та стрелката на нафтата приближаваше към нула. Не ми се зареждаше в Румъния и реших да видя дали ще стигна. Добрах се до Shell Русе без грижи. Преди това пак платих пътна такса на Дунав мост. Този път в румънската барачка. Добре че взимаха евро. Еврото от руснака свърши работа 🙂

От Shell си купих сандвич и bake rolls. Добре че баварката е автоматик. Та може да се яде с една ръка. Лесно се добрах до Търново. Ама започна да се смрачава. От там вече доста по-внимателно и бавно на включени фарове занапредвах през Хаимбоаз. На превала имаше малко лед. Минах без грижи. Ама стана тъмно. След прохода GPS-а ме помъкна през едни села и ме изкара на един лош третокласен път покрай който вървяха едни хора с пушки. Разбрах че съм се объркал и направих обратен. Смених програмата. Новата ме изкара на магистралата без проблем. От там беше лесно до Пловдив.

Хареса ли ми в Румъния ? Да.

Изненада ли ме ? Да.

Екзотично ли ми се стори ? Да.

Почувствах ли се като у дома си ? Да.

Искам ли пак да отида там ? Определено ДА.

Ей го къде е !

Ето и още малко снимки.

06.06.2010

До Истанбул (за F1) и назад за един ден

Filed under: ваканция,Formula1,Personal — Жоро @ 13:52

Това е разказ за едно ходене до пистата на Формула 1 Istanbul Park в Истанбул.

Тези които ме познават знаят че съм голям фен на Формула 1. Още миналата година се канех да отскоча до пистата в Истанбул само за един ден за състезанието, защото не ми се спеше в Истанбул : това е град в който или си отделяш една седмица или не влизай въобще. Но котка ми мина път : не си намерих достатъчно луди глави да ходят с мен, а сам не ми се ходеше.

Но тази година (благодарение на едно събиране на класа от гимназията) се оказа че един приятел се нави да изпълни моята схема. Докато дойде време за състезанието се оказа че станахме 4-ма човека.

Нарочно не си купих билети online : не исках да имам никакви предварителни харчове в случай че не успеем.

В съботата вечерта си измих колата, леганах си по-рано и бях готов да стана в 03:30 в неделя и да тръгна да събирам хората.

До 04:00 бяхме вече подминали “Скобелева майка” на Цариградско шосе в Пловдив. Проститутките вече “работеха” ! Пътя беше много спокоен и нямаше нито коли нито камиони. 100-120 до границата. Рахат. На границата (за моя изненада) минахме за 15 мин. Ако не трябваше да спирам за пушачите можеше и на един “дъх” да го взема. Преди българското КПП напълних догоре на Shell-а : че не знам колко е горивото в Турция, а и имам карта на Shell.  А, в бензионостанцията има и change : взех си малко турски лири за пътните такси.

От след турската граница историята е ясна : качихме се на магистралата до Одрин и от там до Истанбул. Системата за заплащане винаги ме е изнервяла : има 3-4 начина да се плати (и съответно “коловози” на пункта за плащане) и винаги се объркам. А и няма на английски : само турски. Ако щеш. Търсете “nakit” : това е “в брой”. След това следват 2 часа на автопилот на 120 по трите ленти в една посока и започават да се виждат предградията на Истанбул. И прословутите гишета за плащане на магистралата. Платих към 6 лири. И трябва да си пазите бележката от Одрин.

Истанбул е голяяяям град : над 50 км в посока изток/запад. Но за щастие е много добре организиран : магистралата стига почти до центъра на европейската част. По нея човек спокойно си кара със 120. Там след това има отбивка за туристическия квартал (стария град, Капалъ Чарши и т.н.), но магистралата си продължава към големия висящ мост над Босфора. Само следвайте табелите за Анкара. На входа на моста имаше изненада : гишета за пътни такси. и “nakit” няма. Най-лявата лента е за някаква радио система и там местните карат с 90. Явно не е за мен. Спрях на другите гишета : KGS. Там служителя ми каза “30 алтън” и ми подаде една карта. Питах дали не може без карта. Той човека каза “башка йок”. Щом йок, значи йок. 🙂 А и без туй имам още такси да плащам на връщане, та взех картата. За преминаването на моста ми взеха 3 лири и нещо от картата. Останаха ми 26 и нещо. Дотук добре. След 30-на км по магистралата в азиатската част на Истанбул стигнахме до добре обозначена отбивка. То не че и iGo-то на iPhone-а ми не “знаеше” пътя, но е добре че има табели все пак.

Следвайки табелите към 11:00 стигнахме до централния вход на пистата. Там паркинги много и все безплатни. Каква разлика за свикналите ни със софийските неуредици очи. Оставихме колата, маркирах я на GPS-а къде е за всеки случай и отидохме да видим къде са билетите. Имаше 5-6 гишета и всичките взимаха кредитни карти. лесно. Но май имаше билети само за “тревата” (т.е. General Admition), но ние и без туй това търсехме.

След малко мотане по сергиите на отборите и по кафененцата (където един сандвич беше 15 лири) зад централната трибуна решихме да нарамим хладилната чанта (да е жив и здрав бат’ Венци че се сети да я вземе) и да се запътим към “моя” завой (там където бяхме с Митко и Албена предния път). Можехме и на друго място да отидем, но там поне знаех че не минават много бързо колите и има тоалетна и телевизионен екран.

Стигнахме там към 11:30. Слъцето вече започна да напича. Поприказвахме си и попихме бира до към 14:00, когато започна програмата. Минаха пилотите на един открит автобус без покрив. Махахме. И те махаха. След това мина загряващата обиколка и състезанието започна в 15:00. Тази година бях много по-подготвен от предната : имах бинокъл за телевизионния екран, имах приложение с live timing на iPhone-a. Въобще : почти като в къщи.

Състезанието бяше голямо шоу : двата Red Bull-а се сблъскаха в една от последните обиколки и подариха победата на McLaren-ите. Емоция. Ливна малко дъждец, колкото да си изкараме и приберем дъждобраните. Иначе изгорях на “шапка” от слънцето 🙂

Само да вметна че тази година въобще нямаше много хора. Имаше 3-4 трибуни които бяха видимо затворени (нямаше жив човек). Централната трибуна беше на 1/3 пълна. Мизерия.

След като свърши нарамихме багажа и се запътихме с тълпата към изхода. Там организаторите бяха измислили 2 метални мостчета (над двете платна на пътя който обикаля около пистата). Половин час прекарахме на опашката да минем тези мостове. И друг път към паркинга нямаше (или поне аз не видях). Глупаво.

Както и да е. Стигнахме до колата. И се включихме в колоната. Значи шосето обикаля около пистата и движението е еднопосочно. Няма измъкване. Но не и за балкански души като турците и нас. Аз се “залепих” зад едно Истанбулско такси. Оказа се че около “официалното” шосе има още един пръстен неофициално шосе. Но там имаше асфалт само тук там : повечето беше макадам и беше такъв прах че не се виждаше от прах на 3-4 метра. Но пък колите вървяха.  След 3-4 км в прахта излязохме на асфалт (дори го имаше и в картата на iGo-то). Та поне не се притеснявах вече за въздушните филтри.

Но след 2-3 км по тези малки пътища настана друг проблем : един Мерцедес Вито и едно Пежо Партнер спряха едно до друго, шофьорите излязоха и започнаха да се разправят. Дотук нищо непознато за България. Единия шофьор беше един 50-на кг. юнак с бяла риза и вратовръзка, а другия беше към 100 кг с шапка на Ферари и фанелка. Интересното започна след това : вратовръзката извади отверка или нещо такова и замахна с нея към шапката. Шапката бръкна в баничарката, извади едно парче арматурно желязо (към 80 см) и подгони с него вратовръзката. Вратовръзката избяга 20-на метра (минавайки покрай нашата кола) доста бързо. След това обаче пак се върна и започна да говори нещо бързо. Шапката пак го подгони с желязото. Пак бързо избягване. И пак приказки на висок глас. На Шапката му писна и реши да го гони повече този път. Вратовръзката се хвърли да прескочи канавката покрай пътя и да търти по поляната, но се спъна и падна на тревата. Добре че успя да се изправи и да избяга преди шапката да го докопа с желязото. След това шапката се върна и счупи с желязото огледалото на вратовръзката. Явно удовлетоврен ( и другите пътници в колоната пред нас започнаха да му приказват нещо) се качи в баничарката и освободи пътя.

След този инцидент се включихме в магистралата след доста пъплене на 1-ва (че всички коли от формулата се опитваха наведнъж да се изнесат), но от там нататък си хванах пак 120 и така докато излязохме от Истанбул. Спрях на една отбивка на магистралата да изпием по едно кафе (а аз чай и сандвич че бях гладен) и след това се понесохме към Одрин (и границата). Бяхме само български коли, а и започна да се стъмнява. Аз пак си карах само на автопилот на 120, но ми писна да ме задминават разни ренца и пежа и “хванах” на автопилота 160. Муч бетер. По едно време в тъмнината примигаха мигалките на полицейска кола, но аз с моя рефлекс от българските магистрали успях да намаля и минах край полицая както се полага.

Спряхме преди границата в онова хотелче/ханче/автомивка/магазинче (нещо на лъвове се казва) да си купим баклава и прах за пране. Кефи ме това място : взимат каквато валута имаш (включително и лева), работят винаги когато минеш и говорят на какъвто език ги заговориш. Мислех и колата да измият, но точно бяха спряли 3 рейса туристи и не ми се чакаше.

На границата спряхме в турската страна да си купим цигари. Може да се внасят само по 2 кутии на човек, та се наложи да си делнем един стек четиримата. Турците са направили един магазин като в летище : голям хамбар със парфюмериите и т.н. магазини. Но не взимат български лева. Платих с карта.

На самата граница имаше малко опашка, но не ни отне повече от 1 час. Нафтата тамън ми стигна да мина границата. Заредих догоре на Shell-а. След границата по тесния двулентов път имаше около 10-на км опашка от тирове. Завалиите. Не е лесно да напуснеш милата ни родина явно. За радост пак нямаше кой знае какъв трафик : малко тирове, но нарядко и некаращи бързо. в 01:00 бях оставил всички по къщите. Погледнах си километража : 450 км от пистата до нас.  Значи бяхме взели 900 км, бяхме яли пили и се веселили и всичко това за един ден.

И после Истанбул бил далече. Я пробвайте това да го направите примерно с Балчик ! Да, ама не ! 🙂

Older Posts »

Powered by WordPress