Имам си и twitter вече.
Смятам засега да пиша основно на английски в него, че да ме разбират всички приятели и колеги.
Ще видим по-нататък как ще е. Идеята е да пращам някъде всички тез линкове и неща които не си струва труда да блогвам.
Та, ако ви се четат бързи коментари от моя милост : gkodinov съм в Twitter.
Нали си смених адреса, та това означава че и адреса на календарите които поддържам е различен.
Ето адресите (от предната записка) :
Значи за да получите пълния Православен календар насложете календари 1-3 (като 2 и 3 ги оцветете в червено при наслагането).
За тези които нямат iCal сложих един web разлиствач на календарите (може да се четат с обикновен browser). Вижте стария пост за това какви iCal клиенти има.
Имам си нов домейн ! Реших че е крайно време да си махна блога от http://progem.bg/kgeorge и да го сложа на мой си личен домейн.
Та така се появи http://georgi.kodinov.net. Моля обновете си отметките 
нескопосан опит за автопортрет.
Днес енергото реши да прави планов ремонт. Това означаваше да спре тока за цял ден. Ей така : без да му мисли какво ще правим ние на които им трябва ток за да работят. И за жалост (също като Артър Дент) го разбрах това в последната минута : сутринта на деня в който е планиран ремонта.
Когато живота ти поднесе лимон, направи си лимонада.
Нямах много време за реакция и затова направих първото което ми дойде на ум : метнах едно яке в колата и отпраших към Бачковския манастир. Знаех че там започва една туристическа пътека. А деня беше идеален за планинарство.
Стигнах до паркинга на Бачковския манастир. Оставих там колата. Препасах якето на кръста и се понесох по пътеката под учудените погледи на продавачите на близалки, троянска керамика, шарена сол и рачел (и каквото там още се сетите).
Пътеката се оказа че води към х. Марциганица. Нямаше означение колко часа е. Затова си направих една сметка до колко часа мога да вървя нагоре, та след това да ми остане същото време за връщане и да се прибера в Пловдив когато дойде тока. В началото пътеката беше от първо ниво : полегата и лесна за вървене. Амбицирах се. Добре ама след това явно минах първо ниво, защото пътеката се вдяна в едно сухо корито на планинска река. Само камъни, покрити с хлъзгав мъх и сериозна денивелация. С лазене и внимателно пристъпване минах и това ниво. Но след това започна същинската част на изкачването : за 100-на метра се изкачих сигурно с над 70 надморска височина. Сериозен наклон. С няколко почивки се справих и с това ниво. От там нататък пътеката беше относително приятна, но на места минаваше над едни големи склонове и не ми беше много приятно заради страха ми от високото. На около 1/2 час покрай пътеката имаше сковани дървени беседки. Една от тях ми заприлича на идеалния офис, та затова я снимах. За жалост ток наблизо отново нямаше 
.
Идеалния офис
Настана време да се връщам.
Много се чудех дали да не го „пиша дъждовен“ и да стигна до х. Марциганица, но разума надделя и се заспуках надолу. Спускането по голямата денивелация не беше чак толкова зле : само едно падане. Но каменната река се оказа голям проблем за маратонките ми : наложи се доста да лазя и си поокалях якето. Важното е обаче че се измъкнах без контузии.
Стигнах една чешмичка и се поприведох във вид доколкото може (фанелката беше абсолютно мокра). Влязох и запалих една свещичка в църквата на манастира и след това с чиста съвест се запътих към „Джамура“, този храм на добрия вкус.
„Джамурките“ бяха на ниво както винаги, а и салатата си я биваше. Гледах да седна далече от другите да не им воня на пот.
След това се яхнах на колата и беж обратно към Пловдив и жегата.
Да си призная знам че цялата история звучи малко налудничаво, но пък алтернативите бяха къде по-зле. А така успях да свърша нещо полезно : заредих „батериите“ и направих нещо здравословно, а не да се чудя и да се мая какво да правя цял ден.
Можеше и по-добре да се организирам ако знаех предварително, но какво очакваш от държава в която параклисите се строят насред улицата
Параклис в средата на улицата
Снимката е взета от http://nname.org
Може би всички сте чели как „добрите“ хакери победиха „лошата“ държава измъквайки натрупаните пиратски книги изпод носа на „тъпите“ проверяващи.
Чудя се колко още глупци ще се вържат на този PR на така наречените пирати. Да, знам че звучи много РобинХудовско да взимаш от богатите и алчни корпорации и да даваш на бедните потребители. И знам че хората които го правят наследяват част от аурата на Робин Худ и изглеждат „печени“. И тази им аура ги издига в очите на обществото. Издига ги дотолкова че дори стигнаха и до Европарламента.
Нещо не е наред тук : или класическата икономическа и църковна теория (че хората са алчни по природа и алчността ги тласка към дела) не е вярна вече или се включва друг от смъртните грехове (лъжата) на помощ.
Да видим : „взимаш от богатите“ : налично. Продължаваме. „даваш на бедните“ : не съвсем. И не безплатно. Да, те подхвърлят някакви трохи (примерно филма сниман с любителска камера с ужасно качество в някое квартално кино от Хонг-конг или Русия. Или пък калпаво преведената и лошо форматирана „книга“), но взимат от бедните удоволствието и удобството от консумирането на истинския продукт по начин лесен и достъпен за тях.
Пример 1 : Netflix : $20/месец ви дава право на неограничен достъп до хиляди качествени филми : нови и не толкова. Има и blue-ray дискове включени. И това доставено до компютъра ви с сътоветната поддръжка и качество. Я сега го сравнете със замунда примерно ? Кой е ограбения и кой е на далавера ?
Извод : заради сайтове като замунда ние нямаме нито видеотеки, нито онлайн дистрибуция на филми. И няма да имаме скоро.
Пример 2: Amazon kindle store : Хиляди нови книги достъпни през интернет на цени с 1/3 по-евтини от хартиения носител. Обработени от професионалисти редактори за масимално качество и достъпност. Със съответната поддръжка и обновявания. Я сега го сравнете с сканираните или въведени от любители, в неудобни формати и пълни с грешки находки от chitanka.info. Кой е ограбения и кой е на далавера ?
Извод : докато не се научим да плащаме малко за съдържание ще плащаме много на вятъра.
Пример 3 : Audible.com : 2 аудио книги на месец за $20. Прочетени от добри актьори и на родния език на слушателите. С огромен избор. Доставено директно до вашата емпетройка или телефон. Я сега го сравнете с торентите дето има стари аудио книги на странен език и във странен формат и за които ви трябват дни да конвертирате за съответното устройство. Кой е ограбения и кой е на далавера ?
Наивно е да се вярва че има безплатен обяд. Но пък е привлекателно : има далавера. Точно тази ни алчност използват т.н. „пирати“ да градят техните си камбанарии. И ще го правят докато има наивен народ да вярва че ще им раздадат топла супа вместо обещания.
Днес обнових операционната система на моя верен iPhone 3GS до така рекламираната iOS4.
Значи има доста промени действително. Засега само към по-добро (според това което видях) :
Това е засега. Чакаме новите приложения дето ще използват новите възможностти по-добре.
Ако можете да си го позволите (фабрично отключен ви е телефона) действайте !
Между другото : Митко каза че и на 3G си струва upgrade-а ! Нищо по-лошо и там.
Вчера паркирах на летището (терминал 2 в София). Издадоха ми билетче автоматично. Завериха ми го също автоматично. Ще кажете : прогрес. Да, ама един важен елемент липсваше : касовия бон.
Реших като съвестен гражданин да попитам данъчното в София дали това е законно. Само за да установя че Държавата вместо да реагира на сигнала се опита :
И после ми кажете че няма „чадър“ върху нЕкои хора. Добре, разбирам от намеци.
Ето текста на e-mail-а ми и отговора на данъчните който беше бърз и решителен (отне им само 2 часа) :
Subject: Не се издават касови бележки на паркинга на летище София (терминал 2)
Здравейте,
Вчера ми се наложи да паркирам на подземния паркинг на летище София (терминал 2). Издадоха ми електронен пропуск който ми завериха на излизане. Но не ми издадоха касова бележка.
Това законно ли е ?
Поздрави, Георги Кодинов,
И отговора на данъчните (в .doc файл):
Уважаеми г-н/г-жо,
Изпратеното от Вас писмо не е подписано с електронен подпис и не съдържа данни идентифициращи подателя, т.е. не са спазени разпоредбите на чл.85 от ДОПК. За да бъде разгледано запитването следва да посочите:
за физическите лица – трите имена, ЕГН / личен номер на чужденец, а за ЕТ – и ЕИК по БУЛСТАТ, наименование на регистрираното лице; постоянен адрес или за ЕТ – вписан в регистър БУЛСТАТ друг адрес за кореспонденция;
за останалите регистрирани в регистър БУЛСТАТ лица – наименованието на лицето/фирмата/, ЕИК по БУЛСТАТ, адрес на управление/по място на извършване на дейността и адрес по чл. 8 от ДОПК.
Уведомяваме Ви, че когато исканата от Вас информация представлява информация по смисъла на чл.72, ал.1 от ДОПК, изпратеното от Вас запитване / писмо следва да бъде подписано с електронен подпис или да използвате друг начин за кореспонденция / на място в ТД на НАП или офис на НАП, по пощата /.
Моля, в 7-дневен срок от получаване на настоящето писмо, да отстраните допуснатите пропуски. В случай, че същите не бъдат отстранени в срок, Вие няма да получите отговор на изпратеното от Вас писмо.
Това е разказ за едно ходене до пистата на Формула 1 Istanbul Park в Истанбул.
Тези които ме познават знаят че съм голям фен на Формула 1. Още миналата година се канех да отскоча до пистата в Истанбул само за един ден за състезанието, защото не ми се спеше в Истанбул : това е град в който или си отделяш една седмица или не влизай въобще. Но котка ми мина път : не си намерих достатъчно луди глави да ходят с мен, а сам не ми се ходеше.
Но тази година (благодарение на едно събиране на класа от гимназията) се оказа че един приятел се нави да изпълни моята схема. Докато дойде време за състезанието се оказа че станахме 4-ма човека.
Нарочно не си купих билети online : не исках да имам никакви предварителни харчове в случай че не успеем.
В съботата вечерта си измих колата, леганах си по-рано и бях готов да стана в 03:30 в неделя и да тръгна да събирам хората.
До 04:00 бяхме вече подминали „Скобелева майка“ на Цариградско шосе в Пловдив. Проститутките вече „работеха“ ! Пътя беше много спокоен и нямаше нито коли нито камиони. 100-120 до границата. Рахат. На границата (за моя изненада) минахме за 15 мин. Ако не трябваше да спирам за пушачите можеше и на един „дъх“ да го взема. Преди българското КПП напълних догоре на Shell-а : че не знам колко е горивото в Турция, а и имам карта на Shell. А, в бензионостанцията има и change : взех си малко турски лири за пътните такси.
От след турската граница историята е ясна : качихме се на магистралата до Одрин и от там до Истанбул. Системата за заплащане винаги ме е изнервяла : има 3-4 начина да се плати (и съответно „коловози“ на пункта за плащане) и винаги се объркам. А и няма на английски : само турски. Ако щеш. Търсете „nakit“ : това е „в брой“. След това следват 2 часа на автопилот на 120 по трите ленти в една посока и започават да се виждат предградията на Истанбул. И прословутите гишета за плащане на магистралата. Платих към 6 лири. И трябва да си пазите бележката от Одрин.
Истанбул е голяяяям град : над 50 км в посока изток/запад. Но за щастие е много добре организиран : магистралата стига почти до центъра на европейската част. По нея човек спокойно си кара със 120. Там след това има отбивка за туристическия квартал (стария град, Капалъ Чарши и т.н.), но магистралата си продължава към големия висящ мост над Босфора. Само следвайте табелите за Анкара. На входа на моста имаше изненада : гишета за пътни такси. и „nakit“ няма. Най-лявата лента е за някаква радио система и там местните карат с 90. Явно не е за мен. Спрях на другите гишета : KGS. Там служителя ми каза „30 алтън“ и ми подаде една карта. Питах дали не може без карта. Той човека каза „башка йок“. Щом йок, значи йок. А и без туй имам още такси да плащам на връщане, та взех картата. За преминаването на моста ми взеха 3 лири и нещо от картата. Останаха ми 26 и нещо. Дотук добре. След 30-на км по магистралата в азиатската част на Истанбул стигнахме до добре обозначена отбивка. То не че и iGo-то на iPhone-а ми не „знаеше“ пътя, но е добре че има табели все пак.
Следвайки табелите към 11:00 стигнахме до централния вход на пистата. Там паркинги много и все безплатни. Каква разлика за свикналите ни със софийските неуредици очи. Оставихме колата, маркирах я на GPS-а къде е за всеки случай и отидохме да видим къде са билетите. Имаше 5-6 гишета и всичките взимаха кредитни карти. лесно. Но май имаше билети само за „тревата“ (т.е. General Admition), но ние и без туй това търсехме.
След малко мотане по сергиите на отборите и по кафененцата (където един сандвич беше 15 лири) зад централната трибуна решихме да нарамим хладилната чанта (да е жив и здрав бат’ Венци че се сети да я вземе) и да се запътим към „моя“ завой (там където бяхме с Митко и Албена предния път). Можехме и на друго място да отидем, но там поне знаех че не минават много бързо колите и има тоалетна и телевизионен екран.
Стигнахме там към 11:30. Слъцето вече започна да напича. Поприказвахме си и попихме бира до към 14:00, когато започна програмата. Минаха пилотите на един открит автобус без покрив. Махахме. И те махаха. След това мина загряващата обиколка и състезанието започна в 15:00. Тази година бях много по-подготвен от предната : имах бинокъл за телевизионния екран, имах приложение с live timing на iPhone-a. Въобще : почти като в къщи.
Състезанието бяше голямо шоу : двата Red Bull-а се сблъскаха в една от последните обиколки и подариха победата на McLaren-ите. Емоция. Ливна малко дъждец, колкото да си изкараме и приберем дъждобраните. Иначе изгорях на „шапка“ от слънцето
Само да вметна че тази година въобще нямаше много хора. Имаше 3-4 трибуни които бяха видимо затворени (нямаше жив човек). Централната трибуна беше на 1/3 пълна. Мизерия.
След като свърши нарамихме багажа и се запътихме с тълпата към изхода. Там организаторите бяха измислили 2 метални мостчета (над двете платна на пътя който обикаля около пистата). Половин час прекарахме на опашката да минем тези мостове. И друг път към паркинга нямаше (или поне аз не видях). Глупаво.
Както и да е. Стигнахме до колата. И се включихме в колоната. Значи шосето обикаля около пистата и движението е еднопосочно. Няма измъкване. Но не и за балкански души като турците и нас. Аз се „залепих“ зад едно Истанбулско такси. Оказа се че около „официалното“ шосе има още един пръстен неофициално шосе. Но там имаше асфалт само тук там : повечето беше макадам и беше такъв прах че не се виждаше от прах на 3-4 метра. Но пък колите вървяха. След 3-4 км в прахта излязохме на асфалт (дори го имаше и в картата на iGo-то). Та поне не се притеснявах вече за въздушните филтри.
Но след 2-3 км по тези малки пътища настана друг проблем : един Мерцедес Вито и едно Пежо Партнер спряха едно до друго, шофьорите излязоха и започнаха да се разправят. Дотук нищо непознато за България. Единия шофьор беше един 50-на кг. юнак с бяла риза и вратовръзка, а другия беше към 100 кг с шапка на Ферари и фанелка. Интересното започна след това : вратовръзката извади отверка или нещо такова и замахна с нея към шапката. Шапката бръкна в баничарката, извади едно парче арматурно желязо (към 80 см) и подгони с него вратовръзката. Вратовръзката избяга 20-на метра (минавайки покрай нашата кола) доста бързо. След това обаче пак се върна и започна да говори нещо бързо. Шапката пак го подгони с желязото. Пак бързо избягване. И пак приказки на висок глас. На Шапката му писна и реши да го гони повече този път. Вратовръзката се хвърли да прескочи канавката покрай пътя и да търти по поляната, но се спъна и падна на тревата. Добре че успя да се изправи и да избяга преди шапката да го докопа с желязото. След това шапката се върна и счупи с желязото огледалото на вратовръзката. Явно удовлетоврен ( и другите пътници в колоната пред нас започнаха да му приказват нещо) се качи в баничарката и освободи пътя.
След този инцидент се включихме в магистралата след доста пъплене на 1-ва (че всички коли от формулата се опитваха наведнъж да се изнесат), но от там нататък си хванах пак 120 и така докато излязохме от Истанбул. Спрях на една отбивка на магистралата да изпием по едно кафе (а аз чай и сандвич че бях гладен) и след това се понесохме към Одрин (и границата). Бяхме само български коли, а и започна да се стъмнява. Аз пак си карах само на автопилот на 120, но ми писна да ме задминават разни ренца и пежа и „хванах“ на автопилота 160. Муч бетер. По едно време в тъмнината примигаха мигалките на полицейска кола, но аз с моя рефлекс от българските магистрали успях да намаля и минах край полицая както се полага.
Спряхме преди границата в онова хотелче/ханче/автомивка/магазинче (нещо на лъвове се казва) да си купим баклава и прах за пране. Кефи ме това място : взимат каквато валута имаш (включително и лева), работят винаги когато минеш и говорят на какъвто език ги заговориш. Мислех и колата да измият, но точно бяха спряли 3 рейса туристи и не ми се чакаше.
На границата спряхме в турската страна да си купим цигари. Може да се внасят само по 2 кутии на човек, та се наложи да си делнем един стек четиримата. Турците са направили един магазин като в летище : голям хамбар със парфюмериите и т.н. магазини. Но не взимат български лева. Платих с карта.
На самата граница имаше малко опашка, но не ни отне повече от 1 час. Нафтата тамън ми стигна да мина границата. Заредих догоре на Shell-а. След границата по тесния двулентов път имаше около 10-на км опашка от тирове. Завалиите. Не е лесно да напуснеш милата ни родина явно. За радост пак нямаше кой знае какъв трафик : малко тирове, но нарядко и некаращи бързо. в 01:00 бях оставил всички по къщите. Погледнах си километража : 450 км от пистата до нас. Значи бяхме взели 900 км, бяхме яли пили и се веселили и всичко това за един ден.
И после Истанбул бил далече. Я пробвайте това да го направите примерно с Балчик ! Да, ама не !
Изпуснах си iPhone-а на асфалта до гребната база (където обикновенно свършва маршрута ми за бягане сутрин) : понечих да го извадя от калъфа за колан за да спра Nike+ приложението и понеже ръцете ми бяха влажни от потта апарата цопна „по лице“ на асфалта. Като резултат кристалното стъкло на предния панел се спука подобно на автомобилно стъкло. Но пък протектора отгоре го спря да се разпръсне, така че успях да прибера телефона до офиса без повече усложнения.
Първата ми реакция беше да отида до Глобул (понеже апарата няма и година). Момчето от магазина ми каза че няма смисъл да се праща в гаранционния сервиз : нищо нямали да направят и само щели да ми анулират гаранцията. Чест му прави че го каза това. Може би трябва да се замисля да си сменя оператора най-накрая
Разрових се в интернет и открих че имам избор : да си купя панел и дигитайзер от Асеновградчаните dice.bg или да пратя апарата на един едноличен сервиз в София. Обадих се на (изключително нелюбезния) „майстор“ (дето просто преди време се занимаваше с поддръжката на един от двата форума за iPhone в България) и се опитах да се уговоря с него. Каза ми да му се обадя след 2 часа „да бил видел дали имали панел наличен“. След два часа въобще не благоволи да си вдигне телефона. От това ми стана ясно че ще вкарвам в действие метода „направи си сам“.
Речено сторено : dice.bg изпратиха нужинте части : панел с дигитайзер и комплект инструменти (90 лв с доставката).
Взех сушоара от къщи и операцията започна. Успяхме да махнем стъклото и когато запонахме да слагаме новото се оказа че в комплекта няма специално изрязаната 3M двойно лепяща лепенка 
Бърз разговор с dice.bg ни увери че „не трябвала“. Добре…. събрахме телефона с колегата и го затиснах с едни книги за 1-2 часа.
Извадих го (още с протектора на екрана от комплекта), пъхнах го в кожения калъф и отидохме на обяд.
Вечерта като опитах да махна лепенката стъклото тръгна да излиза заедно с нея !
Оказа се че тази лепенка съвсем даже си е трябвала : защото тя единствена държи стъклото за корпуса. Греда. Айде поръчвай лепенки от ebay (че dice.bg нямат) и чакай 2 дена. Добре че намерих една софийска фирмичка които имаха че дните за чакане бяха само два !
Отворихме телефона отново, но метода с вакуумчетата не сработи : нали стъклото не е закрепено за рамката и не може да я измъкне от заклещването. Наложи се да залепим от единия (далечния от кабелите) край едната лепенка и след това (като хвана) да я използваме за да измъкнем рамката. След това беше доста трудно да подпъхнем другата лепенка в другия край първо защото профила е по-сложен и второ защото едната лепенка вече държеше та не можеше да се отвори достатъчно „просвет“ за да се сложи спокойно другата лепенка. Но след няколко опита изглежда да стана.
Сега лепенките държат много здраво и след като затворихме телефона всичко си свири !
Оправяме iPhone-и всякакви !
Сериозно : чувството да се справиш сам е несравнимо ! А и малко професионално се засегнах : нали все пак и аз и Митака сме инженери
Извода е : не разчитайте на поддръжка на iPhone в Б ългария : ако не можете да си поръчате частите и да си го поправите сами по-добре го продайте на безценица ако нещо такова се случи и си вземете нов. Ще ви излезе по-евтино като включите и нервите
Вчера 7-годишния ми син получи първия си телефон. Да, знам че е само на 7, но според мен дори бях закъснял да му го купя. Не се отлепи от него цяла вечер и вече може да пише SMS-и ! А не е тръгнал на училище още.
Странно как телефоните са станали повече от прости уреди за „Ало ало“. Адресната книга на моя апарат в часта си „Семейство“ е пряко отражение на съдбата на близките си. Преди време ми се наложи да изтрия телефона на чичо ми (да почива в мир). Сега ми се налага да го допълня със сина ми.
Странно нещо е адресната книга.
И частта „приятели“ също е показателна. С едно просто действие установявам колко приятели всъщност имам. Или може би трябва да я разделя на части : „хора на които аз съм приятел, а те на мен не“, „хора които са ми приятели а аз на тях не твърде“, „хора които бих искал да нарека приятели“, „хора които не знам в коя група да сложа“, „хора за които съжалявам че са ми били приятели“, „хора които използвам редовно“ …. колко още категории има ?
Дали част от безсмъртната ни душа се преселва в това устройство (и в Мрежата с която то все повече е свързано) ? И дали в бъдеще няма да ни се налага да трием хора от адресната си книга, защото устройствата които са ползвали ще могат да ги заместят когато си отидат ? И да се радваме ли за това или да се плашим от него ?
Въпроси, въпроси … а детето просто се радва на новата играчка … Май трябва да се поуча от него Искам си Ono-Sendai Cyberspace 7-а !
.