нескопосан опит за автопортрет.
Днес енергото реши да прави планов ремонт. Това означаваше да спре тока за цял ден. Ей така : без да му мисли какво ще правим ние на които им трябва ток за да работят. И за жалост (също като Артър Дент) го разбрах това в последната минута : сутринта на деня в който е планиран ремонта.
Когато живота ти поднесе лимон, направи си лимонада.
Нямах много време за реакция и затова направих първото което ми дойде на ум : метнах едно яке в колата и отпраших към Бачковския манастир. Знаех че там започва една туристическа пътека. А деня беше идеален за планинарство.
Стигнах до паркинга на Бачковския манастир. Оставих там колата. Препасах якето на кръста и се понесох по пътеката под учудените погледи на продавачите на близалки, троянска керамика, шарена сол и рачел (и каквото там още се сетите).
Пътеката се оказа че води към х. Марциганица. Нямаше означение колко часа е. Затова си направих една сметка до колко часа мога да вървя нагоре, та след това да ми остане същото време за връщане и да се прибера в Пловдив когато дойде тока. В началото пътеката беше от първо ниво : полегата и лесна за вървене. Амбицирах се. Добре ама след това явно минах първо ниво, защото пътеката се вдяна в едно сухо корито на планинска река. Само камъни, покрити с хлъзгав мъх и сериозна денивелация. С лазене и внимателно пристъпване минах и това ниво. Но след това започна същинската част на изкачването : за 100-на метра се изкачих сигурно с над 70 надморска височина. Сериозен наклон. С няколко почивки се справих и с това ниво. От там нататък пътеката беше относително приятна, но на места минаваше над едни големи склонове и не ми беше много приятно заради страха ми от високото. На около 1/2 час покрай пътеката имаше сковани дървени беседки. Една от тях ми заприлича на идеалния офис, та затова я снимах. За жалост ток наблизо отново нямаше 
.
Идеалния офис
Настана време да се връщам.
Вижте по-голяма карта
Много се чудех дали да не го „пиша дъждовен“ и да стигна до х. Марциганица, но разума надделя и се заспуках надолу. Спускането по голямата денивелация не беше чак толкова зле : само едно падане. Но каменната река се оказа голям проблем за маратонките ми : наложи се доста да лазя и си поокалях якето. Важното е обаче че се измъкнах без контузии.
Стигнах една чешмичка и се поприведох във вид доколкото може (фанелката беше абсолютно мокра). Влязох и запалих една свещичка в църквата на манастира и след това с чиста съвест се запътих към „Джамура“, този храм на добрия вкус.
„Джамурките“ бяха на ниво както винаги, а и салатата си я биваше. Гледах да седна далече от другите да не им воня на пот.
След това се яхнах на колата и беж обратно към Пловдив и жегата.
Да си призная знам че цялата история звучи малко налудничаво, но пък алтернативите бяха къде по-зле. А така успях да свърша нещо полезно : заредих „батериите“ и направих нещо здравословно, а не да се чудя и да се мая какво да правя цял ден.
Можеше и по-добре да се организирам ако знаех предварително, но какво очакваш от държава в която параклисите се строят насред улицата 
Параклис в средата на улицата
.